Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Той е най-добрият ми приятел — опита се да обясни силните си чувства. — И това наистина е така. Мога да му кажа всичко. Неща, които никога не съм споделяла с приятелките си. И сякаш знае от какво и кога се нуждая най-много.

Очите й се изпълниха с нежност и тя си спомни силната му ръка, подкрепяща я в погребалната зала, нежната му прегръдка, докато хлипаше, сгушена в него.

— Когато баба ми почина, той беше през цялото време до мен, грижеше се за мен. Гледаше винаги да хапна нещо, да поспя. Дори решеше косата ми.

Погледна към Офелия и видя изуменото й изражение.

— Звучи ми все едно е майка ти — изкоментира бременното момиче.

— Не, беше страхотно — добави Лус, смеейки се. — Виждаш ли, след смъртта на баба не си спомнях, че трябва да правя съвсем обикновени неща — като да ям, да спя… а и косата ми е толкова гъста. Цялата се беше сплъстила, истински хаос. Така че една вечер, той просто взе четката ми и започна да ме реше, много бавно и внимателно. Беше толкова хубаво, сякаш бях хипнотизирана. — Лека усмивка пробяга по устните й, когато си спомни чувството, което беше изпитала тогава. — Беше много нежен. Усещах, че има кой да се грижи за мен. Усещах се, в безопасност.

Подигравателното изражение беше изчезнало от лицето на Офелия и на негово място Лус видя толкова силен копнеж, че се засрами. Отклони поглед встрани.

— Мисля, че в случая ти грешиш — продължи тя. — Това, което ми описа по-рано, прилича на първата тръпка при физическото привличане. Забавно е, със сигурност. Но това е желание, страст. Лесно идва, лесно си отива. Аз ти говоря за истинска любов.

Офелия избърса ръцете си ненужно в кърпата, после назидателно вдигна показалеца си, с боядисан в крещящ лак нокът, към Лус.

— Както и да е. Момиче, щом си имаш мъж, който да ти чисти зъбите и да ти реше косата, омъжи се за него! По-добро от това няма да намериш.

— Баба смяташе, че трябва да се омъжа за него. Тя се страхуваше, че съм на двайсет и една и вече съм стара за брак. Нещата днес обаче са различни. Прекалено съм млада, за да се омъжвам и със сигурност не съм готова да създам семейство. Поне аз така смятам, де — добави тя, сещайки се за състоянието на Офелия. — Знам, че Съли е готов. Би се оженил още днес, ако кажа „да“. Но, честно казано, има толкова неща, които искам да направя и да науча, преди да почна да гледам деца. Може да се върна в училище… Нещо такова, нали знаеш?

Офелия направи гримаса.

— Всъщност не. Нямах търпение да се отърва от училището! Имаш добър мъж, който иска да се ожените, и ти си тръгнала нанякъде си? Chica, какъв ти е проблемът? Аз искам само да се задомя, да родя бебето си, да имам семейство… — Засмя се и потупа корема си. — Вече съм се справила с някои от нещата.

— С Анхел, ще се жените ли? — попита Лус.

Усмивката на Офелия изчезна.

— О, естествено — каза тя, но убедеността в гласа й звучеше изкуствено.

— Надявам се да е скоро, че иначе твоето малко бамбино няма да си знае фамилното име, когато той или тя излезе от корема ти.

Лус каза това на шега, но момичето срещу нея пребледня и сведе поглед към ръцете си.

— Офелия, аз не исках… — съжали веднага тя, за закачливостта си.

— Анхел казва, че няма нужда да се женим, само защото ще имаме бебе — започна да обяснява момичето натъжено. — Че това е глупаво парче хартия. Че бебето няма да разбере нищо от цялата тази простотия. Но обеща, че ще се оженим. Просто трябва да спести достатъчно пари, за да го направим както трябва. Искам голяма сватба с бяла рокля и родителите ми да дойдат от Мексико. — Започна безцелно да търка с нокът нещо от плота. — Само трябва да изчакаме малко, това е. Не е негова вината, че си е избрал момиче, което няма документи, нали?

На Лус й стана ясно, че Офелия използва думите, които приятелят й набиваше в главата.

— Семейството е всичко — продължи тя въодушевено. — Мама и татко, бяха върнати обратно в Мексико. Така че отидох да живея при леля ми в Канзас. Тя е добра жена, но не е майка ми, разбираш ли? Бях само на тринайсет и все плачех, и плачех. Толкова силно, че смятах, че ще умра. Не знаеш какво е да си съвсем сама в непозната страна, без семейството си.

— Може и да имам някаква представа — отвърна тихо Лус.

Офелия се преви и потърка разсеяно гърба си.

— Леля ми няма съпруг и деца и се отнасяше добре с мен. Поне се опитваше. Но не беше лесно. Трябваше да ходя на училище, а после се връщах и работех в градинския център, където работеше и тя. Когато бях в гимназията, леля си намери нов приятел. — Присви с огорчение устни при спомена. — Той пиеше много и искаше да го наричам чичо. Сякаш ми беше такъв! Не беше добър човек и аз започнах да не се прибирам вкъщи. Излизах с лоша компания и си развалих успеха. Вече не беше добре да се живее там. Просто исках да се махна. Исках да се върна в Мексико. Липсваха ми мама и татко, и двете ми сестри. Те бяха семейство. А аз къде бях?