Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Отпусна ръка и приглади престилката си.

— Затова ще се омъжа за Анхел. Той е всичко, което имам. Знам, че може да не е най-красивият мъж и че става ужасен, когато се напие, но е баща на бебето ми и ще направя каквото е необходимо, за да се получи между нас. Анхел ще се ожени за мен и ще бъде добър баща на нашето бебе. — Постави ръка на корема си. — Това е любовта — каза тя, опитвайки се да убеди по-скоро себе си, отколкото Лус.

После рязко се обърна и отиде до радиото, увеличи със замах звука и из заведението гръмна ранчеро музиката.

— Хайде, chica Това, е последният ти ден, нали?

Офелия обичаше да танцува и състоянието й изобщо не й пречеше. Вдигна ръце и започна да развява кърпата във въздуха над главата си, докато кършеше бедра и коремът й опъваше престилката. Отметна назад глава и запя думите на баладата на любимия си певец. Лус се разсмя и се присъедини, танцувайки в кръг около нея. После се наредиха една до друга и се заклатушкаха с еднакви движения, веейки кърпите си в такт с музиката. Лус си спомни как някога танцуваха заедно с Есперанса в кухнята по същия начин, докато правеха сосове или миеха чинии, кикотейки се като малки момичета.

— Ей, да не полудяхте? — мистър Кордеро надвика певеца. Излезе от задната стаичка и спря радиото.

— Просто обичаме работата си толкова много, че тя ни прави щастливи — отвърна Офелия закачливо. — А и това е последният ден на Лус тук, така че трябва да й направим купон за изпращане, нали?

Готвачът махна отчаяно с ръка към нея, докато погледът му обхождаше масите, плотовете и пода на ресторанта. Постави ръце на кръста си и се усмихна, със задоволство.

— Изглежда добре — каза той.

Лус беше почистила, дори и в ъглите, които явно никога не бяха виждали метла или гъба. Мистър Кордеро приближи към нея и разпери ръце.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш? Мога да ти предложа малко по-високо заплащане.

Офелия наведе глава, очите й бяха изпълнени с надежда.

— Благодаря, оценявам предложението — отвърна Лус. — Но знаете, че трябва да изпълня обещанието пред баба си.

— Да, да, знам — каза той, кимайки с глава.

Не беше очаквал, всъщност да приеме. Подаде й плик с пари. После, поглеждайки през рамо, за да се увери, че никой не го подслушва, каза с по-тих глас:

— Дал съм ти малко повече, за твоето пътуване. Да ти кажа честно, иска ми се да дойда с теб.

Видя, че тя се готви да изпротестира, и побутна плика към нея.

— Не, не, настоявам да ги вземеш. Вземи ги! Приеми го като дар за твоята Абуела, става ли?

Лус се усмихна и прегърна силно мистър Кордеро. Това го изненада и той непохватно я потупа по раменете.

— Благодаря ви, мистър Кордеро.

— Пиши ми, как е минало, става ли? Прати някоя картичка. Не тези имейли. Или може да звъннеш на Офелия. А ако имаш време, моля те, потърси семейството ми. Пъхнал съм вътре едно писъмце до майка ми. Можеш ли да видиш, как е?

— Ще го направя. Yo prometo — добави Лус. Вече беше почнала да се отпуска с испанския.

— Тръгвай тогава. Вземи колата си, преди гаражът да е затворил. И ако си търсиш работа, когато се върнеш, обади ми се.

Лус му благодари още веднъж. Отиде да прегърне Офелия и й прошепна в ухото:

— Довиждане, приятелко моя. Ще се върна да видя твоето бамбино.

Очите на Офелия бяха пълни със сълзи, когато я прегърна силно.

— Гледай да го направиш!

Лус огледа за последно ресторанта, хвърли мръсната си престилка в коша, грабна един ментов бонбон от купичката до касата и отвори вратата.

— Довиждане!

Малката камбанка, над вратата дрънна, когато излезе. Лус се отправи към гаража на мистър Вера, за да си прибере колата. Той й взе цената, която беше казал в началото. Тя извади двайсетдоларовите банкноти и ги разпръсна по плота. Беше свикнала да плаща сметки и да вижда как по-голямата част от скромната й заплата изчезва за секунди. Но я заболя, че трябваше да плати толкова много за поправката на една кола. Механикът й благодари, после й каза, че старият фолксваген е в достатъчно добро състояние, за да измине още стотина хиляди километра.

— Или пък не… — добави с крива усмивка.

Лус изпита истинско чувство на любов при вида на старата оранжева кола, която я чакаше измита и лъсната на паркинга. Когато завъртя ключа, Ел Торо изръмжа, нетърпелив да поеме на път. Хубав звук.

— Благодаря ви! — провикна се тя към мистър Вера. После хвърли последен поглед към стенописа на Девата и каза: — Благодаря и на теб, абуела.

Беше си мислила, че ако колата й се повреди по пътя, това ще бъде най-лошото нещо, което може да й се случи. Тази непланирана спирка обаче й вдъхна нови, неподозирани сили. Вместо да се върне обратно, да се прибере у дома и да остави Съли да реши проблема, тя се беше справила напълно сама. Откри, че непознатите могат да бъдат мили и че от всяка работа може да се научи нещо. Но най-вече откри у себе си нова самоувереност.