Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Катериха се още почти час, когато сенчестата пътека стигна до една идилична поляна. Като сърна, излизаща от мрачните дървета, Лус повдигна лице и почувства топлата целувка на слънцето върху кожата си. Меката зелена трева беше изпъстрена с всякакви видове диви цветя — пурпурни, червени и жълти. Лус се усмихна вътрешно и си помисли, че Маргарет би се чувствала, като в рая тук — представяше си я как записва имената на растенията и ги скицира в дневника си. Със сигурност щеше да ги познава всичките.

Пеперуди монарх, с фини като паяжини криле летяха из въздуха — истински нежни феи; пиеха нектар от ярките цветчета и се грееха на слънчевата светлина. Марипоса спря и слезе от кобилата си, Лус я последва. Краката й бяха подгизнали от пот след дългата езда и тя ги протегна и започна да се разтъпква, докато майка й говореше с момчето на испански. То кимна, че е разбрало, и поведе конете към едно сенчесто място.

— От тук ще вървим пеша — каза тя. — Ето.

Подаде на Лус бутилка с вода. Тя я прие с благодарност и отпи жадно. Не беше взела нищо със себе си за този неочакван поход. Марипоса си държеше на думата и не говореше излишно. Когато Лус се засити, тя прибра пластмасовите бутилки в раницата си.

— Не забравяй, да вземеш торбичката с пепелта.

Като че ли мога да забравя, помисли си Лус. Вътрешно се разкъсваше от гнева, който все още изпитваше към майка си, и от желанието, да сподели тези невероятни моменти с нея. Запита се, дали Есперанса щеше да успее да се изкатери до тук и какво ли щеше да бъде усещането, двете заедно да наблюдават това чудо на природата. Последва Марипоса, която вървеше с големи крачки напред — две мълчаливи жени, пресичащи широката поляна.

Следващото изкачване беше особено трудно, защото трябваше да си проправят път по стръмния планински хребет, почти непроходим от множеството преплетени и виещи се един над друг храсти и клони. Лус усещаше, че се задушава от разредения въздух, и започна да диша все по-учестено. Трябваше да спира, за да си поема дъх, облягайки ръце на коленете си като болна стара жена. Височината обаче явно не притесняваше Марипоса. Тя вървеше напред с равномерен ход и дългите й крака бързо увеличаваха разстоянието между нея и Лус.

Изведнъж Лус видя, как Марипоса спря на пътеката, коленичи и вдигна една пеперуда. Настигна я и погледна по-отблизо. Пеперудата все още лежеше на дланта на майка й, но беше жива. Марипоса сви ръцете си в шепа, вдигна ги до устата си и нежно издиша към малкото телце, за да го стопли с дъха си. После отвори ръце. Пеперудата потръпна, размаха няколко пъти криле и след това излетя във въздуха.

Лус погледа майка си с изненада. Жената беше изтъкана от противоречия. В един миг резервирана, в другия — свръхемоционална. Студена, после гореща. Унищожителна, след това истинска спасителка. Чувстваше, че главата й се замайва само от усилието да следи и да проумее всичките й състояния.

Марипоса се надигна и изтупа прахта от ръцете си.

— Понякога тук горе им става много студено и изпадат в ступор. Имат нужда от малко изкуствено дишане — добави тя с усмивка.

Лус не се засмя, но започна да се оглежда за още пеперуди, нуждаещи се от първа медицинска помощ.

— Тази последна част от изкачването е малко трудна, но ти ще се справиш — каза Марипоса окуражаващо. — Само внимавай да не се заплетеш в някоя от виещите се клонки. Готова ли си? Добре…

Подаде ръка на Лус и я дръпна силно, за да й помогне да се изкачи на скалистия ръб. Продължиха нагоре още половин час с мъчителното катерене и след това внезапно Марипоса спря на самия ръб на една урва и застина неподвижно.

— Ето ги — пророни тихо тя.

Лус приближи до нея и се огледа с любопитство. Мястото й приличаше на същата обикновена гора, из която бяха вървели досега. Последва майка си до една огромна ела, сигурно прадядото на всички дървета наоколо. Марипоса й посочи нещо с ръка. На масивния ствол на елата бяха издълбани древни символи, които Лус не можеше да разгадае. Марипоса прокара пръсти по тях и на лицето й преминаха хиляди емоции. После само за миг обгърна ствола с двете си ръце и поставяйки умело краката си на издатините по него, се изкатери нагоре и се скри сред клоните на дървото. Лус ахна изненадано. Няколко секунди по-късно главата на майка й се показа някъде над нея.

— Сега е твой ред — каза тя на Лус.

Момичето трепна уплашено.

— Не се страхувай. Жените от нашето семейство правят това от поколения и никоя не е пострадала. Използвай и двете си ръце и обвий ствола с крака. Ще ти помогна. Внимателно.