Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Отстъпи назад от ръба на урвата и тръгна към дъщеря си. Измина метър, два, после три — бавно съкращаваше неизмеримото разстояние, което я делеше от нея през всички изминали години.

Приемственост. Прераждане. Кръг. Завършване на цикъла. Това бяха думите, които щяха да я крепят оттук нататък. Те й даваха надежда. Четири поколения от обновени обещания създаваха чудото на пеперудата, която в края на този цикъл, наново родена, щеше да последва тайнствения зов и да измине хиляди километри до Свещения кръг. След четири поколения нейната праправнучка щеше да направи своето пътуване до същото това място.

Марипоса намери Лус, стояща абсолютно неподвижно, на другия край на скалата, а по раменете, по главата и по дрехите й бяха накацали десетки пеперуди.

— Мамо, виж! — извика Лус, смаяна и грейнала от радост. — Това е чудо!

Марипоса се усмихна на дъщеря си и почувства, как пламъкът в сърцето й трепва и се разгаря по-силно.

— Да. Чудо е.

Лус потърси ръката й и Марипоса видя малкото момиче, чиято ръка беше пуснала преди толкова много години. Сега се протегна и я стисна силно, докато пеперудите се издигаха високо във въздуха.

Момичето се разрови в раницата си и извади плетената торбичка с пепелта на Есперанса. Задържа я за миг в ръка и си припомни, дългото си пътуване от тяхната къщичка в Уисконсин до тази планинска част в Мексико. Не изпитваше тъга; по-скоро се чувстваше освободена от гняв и всякакви съмнения. Стоеше там въодушевена, защото най-накрая беше разбрала истински баба си и нейната силна страст към живота. Застана на ръба на урвата, докато слънцето изпровождаше поредната вълна пеперуди, политащи в магическа цветна експлозия към небето.

— Ти си у дома, абуела — каза тя и знаеше, че има кой да я чуе.

— Благодаря ти!

Лус подаде на майка си шепа пепел и двете едновременно я хвърлиха във въздуха, за да се слее с пеперудите в техния ефирен танц на радостта. В тази частица от секундата духът на Есперанса намери своето място, своя дом на вечен покой; и дъщеря й, и внучката й го почувстваха. Марипоса и Лус се наслаждаваха на слънцето, хванати ръка за ръка, и всяка от тях знаеше, че завинаги ще запомни този миг, когато стояха заедно в Свещения кръг и бяха станали свидетелки на чудо.

Лус се настани на мястото до прозореца, в претъпкания самолет и се загледа навън, докато се отправяха на север. Беше преживяла бурен сезон на нови взаимоотношения, срещи и сбогувания. Беше се сбогувала с баба си. Беше открила нови приятели и голямото си семейство в Мексико и Сан Антонио и се бе разделила и с тях. И с майка си.

Затвори очи и си припомни лицето на Марипоса, както го беше зърнала за последно. Стоеше на летището с изпънати рамене и твърда усмивка на лицето си. Шумът от отлитащите и кацащите самолети се смесваше с гласа от уредбата на летището и глъчката на хората наоколо. Разговорът беше почти невъзможен. И двете се опитваха да бъдат ведри и жизнерадостни, но след като току-що се бяха намерили, новата им раздяла беше особено трудна за тях. По дългия път назад от Ангангео до Сан Антонио Лус и Марипоса се бяха отдали на фантазията си как Марипоса идва да живее в старата им къща в Милуоки, как споделят и преоткриват живота, който бяха пропуснали. Когато стигнаха там обаче, Сам дръпна Лус настрани и й обясни ясно и твърдо, че майка и все още се възстановява. Че има нужда от групата си за подкрепа тук, в Сан Антонио, за да завърши напълно лечението си. Сега Лус трябваше да бъде силната, каза й той, защото Марипоса не може да й каже „не“. Тя трябваше да я остави и да се прибере сама у дома. Това, което не й каза, но и двамата подразбираха, беше, че той ще бъде до нея и ще я подкрепя, не само като приятел. Когато Лус се сети за емоционалните изблици и сривове на Марипоса в Деня на мъртвите, тя разбра напълно, какво й казваше Сам и се убеди, че той е прав.

Очите на Марипоса се изпълниха със сълзи, когато обявиха, че е време за качване на самолета. За един кратък миг изглеждаше, че ще се срине. После се овладя, пристъпи напред, хвана в двете си ръце лицето на Лус и се взря в очите й.