Мери Монро: Дъщерята на пеперудите

Лус слушаше бързата размяна на думи, докато Марипоса обясняваше на мъжа кои са те и използваше името на брат си като препоръка. Тя не искаше да ги притеснява, но имаше нужда да наеме два коня за пътуването им из планината. Не, трябваше да стане днес, не утре. Наистина съжалява, но утре си тръгват. Мъжът настояваше, че им трябва водач и няма да им даде коне, ако откажат. Марипоса спореше с него, но той беше непреклонен. С нежелание тя се съгласи. След като условията бяха договорени, човекът се обърна и се провикна към някого в къщата: „Паблосито!“

Секунди по-късно, болезнено слабо момче, на не повече от дванайсет-тринайсет години, с черна коса, се появи на вратата. Погледна лошо към Лус, очевидно ядосано, че ще трябва да работи на празника. След кратки и бързи напътствия от страна на баща му, момчето влезе вътре и се върна няколко минути по-късно, облечено с блуза с дълги ръкави и оранжев памучен шал, вързан около врата. Излезе навън и тръгна, без дори да им кимне за поздрав.

— Вървете с Паблосито — каза грубо мъжът. — Той ще ви заведе.

— Благодаря ви — отвърна Марипоса с признателност.

Жените последваха Паблосито до разнебитения обор, където той изведе две кобили от клетките им. Марипоса взе по-едрата, с бели петна по кожата, Бланка. Лус получи по-малката, черна, наречена съвсем подходящо Негра. След като ги оседла, момчето хвана въжето, висящо от кобилата на Лус, и направи нетърпелив жест към Марипоса. Следвайте ме!

Марипоса потупа Бланка по врата и й прошепна няколко успокояващи думи. Ушите на кобилата помръднаха и тя обърна глава, за да я погледне. После Марипоса се метна бързо върху нея и оправи седлото си. Лус никога досега не беше яздила кон и беше сигурна, че и кобилата го усеща. Паблосито дойде при нея, сплете пръстите си и й кимна с глава да постави крака си там, за да се качи на коня. Повдигна я и тя непохватно преметна крака си от другата страна, полагайки огромно усилие, за да се задържи. Пое си дълбоко дъх и изненадващо за самата себе си се почувства удобно върху коженото седло. Пое юздите, Паблосито хвана отново въжето и поведе кобилата й извън оградата на бавна, ленива разходка.

Марипоса цъкна с език и пришпори леко с крак кобилата си, а после тръгна с уверен ход пред Паблосито, давайки да се разбере, че няма да позволи някакво момченце да я води към свещеното място на нейния род. Изглеждаше елегантна и красива върху широкия бял гръб на Бланка, с изпънати назад рамене и повдигната брадичка. Поведе ги по прашния път към тесния процеп сред гъстата дъбрава на планината, който се виждаше недалече от тях.

Бедното животно на Лус беше слабо и дългокрако като момчето, но за щастие се движеше с равномерна походка, поставяйки крак пред крак съвсем спокойно по тясната прашна пътечка.

Лус се беше вкопчила в гривата на коня с една ръка и в седлото с друга с такава сила, сякаш от това зависеше животът й. Групичката се придвижваше бавно нагоре по скалистата пътека през гъстата гора. Сивата вулканична почва беше толкова плътна и ронлива, че конят на Марипоса вдигаше облаци прах, които направо покриваха Лус и Паблосито. От време на време кобилата на Лус кихаше и тя се чувстваше виновна, че язди отгоре, а момчето трябваше да вдишва целия този прах. Все едно работеше в мина за въглища, помисли си тя. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре, из стръмната планина. Въздухът ставаше по-разреден и по-студен. Ездата беше трудна, неудобна из спускащите се надолу места, където трябваше да се накланя силно назад на седлото, за да не падне, и по отвесните склонове, където се облягаше напред и се молеше конят й да не се препъне. Най-лошото от всичко беше, че на места пътечките бяха толкова тесни, че копитата на конете изронваха купища камъчета, които се изтърколваха надолу по скалистите пропасти. В тези моменти Лус сдържаше дъха си и вдигаше умоляващо очи към небето.

После изведнъж видя пеперуда. Красива голяма пеперуда монарх, която прелетя край нея, носена от полъха на вятъра. Изпита вълнение от тръпката на откривателството и й се прииска, да се провикне към Марипоса, но ядът й я накара да замълчи. Затова тайничко продължи да се възхищава на самотната пеперуда — сякаш виждаше такава за пръв път в живота си. Паблосито също я забеляза и извърна глава. Видя усмивката й и се засмя, при което по лицето му се очертаха дълбоки линии, пълни с прах. Посочи напред по пътеката.

— Mas! Muchas mas! Още много! — каза той.

Беше прав. Още пеперуди започнаха да се носят край тях, на групи от по десетина, двайсетина и повече. Когато подминаха нещо, което приличаше на пресъхнало речно корито, Лус видя стотици пеперуди, прелитащи над нея и жалкото й конче, запътили се по права линия над пътеката към върховете на дърветата. Засмя се високо от удоволствие. Сега ги виждаше навсякъде, сред дърветата, по земята, пиещи нектар из оскъдните малки полянки сред гората, огрени от слънчевата светлина.