Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Очите на Маноло блестяха от сълзи, но той се подчини и се надигна от земята, пъшкайки от усилието. Естела взе кошницата си, после се приближи до Лус. Наведе се и хвана лицето й със студените си сухи ръце. На бледата светлина Лус видя, че очите й са изпълнени със състрадание към нея, блещукащо като пламъците на свещите край тях. Естела я целуна по бузата, после се обърна, за да помогне на съпруга си и да го заведе у дома.

Лус ги наблюдаваше, как се присъединиха към другите селяни, докато излизаха от гробището в спокойна, сънлива процесия. Светлината на зората се спускаше постепенно по билата на планините, а студената целувка на утрото освежаваше лицето й. Погледна към Марипоса, чудейки си дали и тя щеше да си тръгне скоро.

Шалът на майка й се плъзна надолу по тялото й — докато тя се изправяше. Напрегнатият израз на лицето й подсказа на Лус, че нещо не е наред. Марипоса пристъпи напред към гроба на Есперанса и падна на колене. Внезапно започна да се клатушка напред-назад и да стене с тих, изтерзан глас.

— Мами, недей. Не си отивай… — Протегна се и зарови пръсти, във влажната земя на гроба, в лехата с прясно засети цветя.

— Какво правиш?! — попита ужасена Лус. Постъпката на Марипоса й се струваше непочтителна към гроба, дори светотатствена. — Спри! — извика тя и я сграбчи за ръката.

— Остави ме сама — проплака прочувствено Марипоса и се дръпна рязко. Загуби равновесие и се олюля, после се свлече отново напред. — Това е между мен и майка ми. Не те засяга.

— Не ме засяга ли? — извика Лус и я блъсна отново назад. — Не ме засяга, така ли?

Из вените й се стичаше вулканична ярост. Целият гняв, който беше потискала по време на нощното бдение, цялата болка от това, че е била изоставена, цялото й възмущение от разрушаването на нейната ofrenda, си проби път навън и излезе като огнена лава. Този път нямаше да позволи, да бъде пренебрегната. Захвърли шала си и се изправи пред майка си, вперила презрителен поглед към нея отвисоко.

— Как смееш? — изкрещя тя. — Да коленичиш в калта пред този нелеп олтар, който си направила. Толкова е показно. Абуела щеше да му се изсмее. Да не смяташ, че с тази глупост щеше да я накараш да ти прости? Тя е мъртва! Прекалено е късно. Ти имаше своя шанс и го пропиля. Нито една от тези простотии, които си изсипала върху жалкото си олтарче, няма да промени това.

— Недей…

— Тя мислеше, че си мъртва! Аз мислех, че си мъртва. Ти ни остави и не си направи труда да се обадиш, дори веднъж. Дори веднъж! — Лус си пое дълбоко дъх, задушавайки се от вълнение. — Обичала си наркотиците си, повече от мен, или абуела.

Завъртя се и погледна, направената от Марипоса ofrenda. Подаръците и украшенията искряха ярко на утринната светлина.

— Погледни тези боклуци — извика тя. — Купила си ги от някое скапано магазинче. Те не означават нищо за нея. Направила ли си въобще нещо, което да бъде от значение за Есперанса? Какво й предложи в дар, което да значи нещо и за теб?

Грабна чантата си, токовете на обувките й потъваха в меката кал край гроба. Извади украшенията, които бяха откъснати от кутията с пепелта на баба й, и се върна при надгробния камък. Демонстративно постави розовите терлички на земята пред Марипоса.

— За Офелия — каза тя.

До тях постави разкъсано парче картон от кутията, нашарено с красиви букви и изрисувани пеперуди.

— За Стейси.

Добави и изписания лист от дневника с наблюденията на Маргарет.

— За Маргарет.

Най-накрая разпръсна останките от увехналите цветя и изпокъсаните листчета хартия върху гроба и ги наблюдаваше как падат върху рохкавата пръст.

— Не ги докосвай! — изсъска тя на Марипоса. — Това бяха моите дарове за абуела, а ти ги захвърли, като обикновен боклук. Както захвърли и мен. Те не са боклук! Аз не съм боклук! — извика яростно. — Това беше важно за мен. За мен! — Тупна силно с юмрук по гърдите си и почувства, как сълзите изгарят очите й. — Така и не ме попита какво означават за мен. Не ме попита, как се чувствам след смъртта на абуела, как се чувствам, останала отново сама. Аз донесох пепелта на баба у дома. Не ти! Това беше моето пътуване. — Вдигна ръка и избърса сълзите си. — Дойдох тук заради нея. Тези дарове бяха за Есперанса. — Гласът й се прекърши при споменаването на името й. — Тя беше моята майка. Не ти. Ти не означаваш нищо за мен. Ти си мъртва! Чуваш ли ме? За мен ти си мъртва!

Марипоса седеше с отпуснати рамене, пред гроба на майка си, заобиколена от пукащи свещи. Взираше се в Лус с тъмните си опустошени очи, а лицето й беше мъртвешки бяло от шока.