Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

С наближаването на полунощ, църковните камбани започнаха отново да звънят и да насочват душите към техния дом. Свещите премигваха в мрака, осветявайки пътя им. Лус се огледа и видя, че още свещи бяха запалени навсякъде из гробището. Скоро то заприлича на огнен остров сред тъмнината. Маноло се изправи, шушукането на гласовете на роднините спря и всички наведоха глави и се заслушаха. С мелодичен глас, преминаващ от бас към тенор, възрастният мъж започна да рецитира нещо, което според Лус приличаше на епическа поема или на молитва. Роднините притвориха очи, заслушани, като от време на време се присъединяваха и припяваха някой рефрен.

Лус се наведе към Ядира и й прошепна:

— Какво казва? Не мога да разбера нито дума.

Ядира приведе глава по-близо към нея. В този момент Лус я чувстваше като своя най-добър съюзник.

— Говори на пурепеча — обясни тя. — Разказва за смъртта, за загадката на живота, за прераждането. Това е много древен език. Повечето от нас, също не го разбират. Но тио Маноло е най-възрастният в селото и го знае. Езикът на индианците пурепеча е съхранен, благодарение на хора като него из целия Мичоакан. Те предават историята на нашите предци в своите разкази и песни. Не искаме да изгубим културата и традициите си.

Когато тио Маноло приключи с рецитацията си, настана дълго мълчание. Той приседна тежко до Естела, която го потупа утешаващо по рамото. После семейството започна същинското тържество. Мъжете си подаваха бутилка саса, силен алкохол, приготвян от захарна тръстика, една от жените повдигна бродираната ленена покривка от кошницата с храна и започна да раздава хляб и тамали. С голяма тържественост Естела поднесе първата чиния на Есперанса и я постави върху гроба.

— Сподели с нас живителната сила на храната, която ти предлагаме — помоли тя духа на Есперанса.

Докато пиеха и похапваха, хората започнаха да разказват истории за нея. Тихи, приглушени гласове създаваха едно несекващо бръмчене из гробището. Лус слушаше и събираше парченцата от по-ранния живот на баба си — като младо момиче и по-късно като съпруга на Луис, първия й мъж, като майка на децата му, Маноло, Мария и Луиза. Техният живот и този на цялото село били променени завинаги, когато затворили мината. Луис и много други от мъжете заминали да работят в Съединените щати. Стоял там по девет месеца в годината, а през това време Есперанса отглеждала сама децата им и работела в семейния магазин. Тогава загубила най-малката си дъщеря и я погребала в същото това гробище. Луис спестил достатъчно пари да доведе семейството си в Америка, но година по-късно загинал при инцидент в една ферма.

Лус слушаше разказите и започваше да разбира, защо семейството й вярваше, че духът на Есперанса се беше завърнал при тях край огъня. И все пак тя познаваше една различна Есперанса. Жена, която беше изживяла съвсем друга история, след като тези глави от нейния живот се бяха затворили. Беше се омъжила отново, имаше друга дъщеря и внучка. Ако Лус беше научила нещо от церемонията в този Ден на мъртвите, то беше, че животът и смъртта са част от един голям цикъл, който се повтаря, както се редуват годишните сезони, отново и отново.

Сгуши се под шала, усещайки с благодарност топлината на тялото на Ядира до себе си, и й се прииска да разкаже историята за пътуването си от Милуоки до този момент, както беше възнамерявала да го направи първоначално. Пръстите й докоснаха хартиените цветя в чантата, но сърцето й не откликна. Няма значение, каза си тя, историята беше запечатана в ума и в сърцето й.

След два часа сутринта, повечето от роднините си тръгнаха и се прибраха по домовете си. Ядира прегърна Лус и й остави одеялото, за да се топли. Само Маноло и Естела останаха с Марипоса и Лус. Бръмченето на гласовете в гробището заглъхваше, докато нощният студ хапеше все по-силно. Лус уви по-плътно одеялото около себе си и се сгуши близо до един малък мангал. Клепачите й натежаваха и в някакъв момент, без да се усети, заспа.

Събуди се от силни гласове, прозя се и отвори очи. Зората се пропукваше и смътната сива светлина на плахото слънце си проправяше път през мъгливия влажен въздух. Около себе си видя силуетите на жени, увити в шаловете си, на мъже, загърнати в одеяла, надигащи се от земята из парцелите на техните починали сродници. Всички се протягаха, а лицата им бяха изтощени. Някъде в далечината се чу кукуригане на петел.

Естела приближи до Маноло.

— Виж, скъпи, слънцето изгря. Духът на майка ти ни напуска, завръща се към мястото на вечния покой. Сега трябва да отидем да я почетем на сутрешната литургия. Да вървим.