Мери Монро: Дъщерята на пеперудите

Лус се обърна и тръгна, без да вижда накъде, препъвайки се из даровете върху другите гробове. Искаше само да бъде далече от тук. Стискаше чантата и шала си и не поглеждаше назад. Не можеше да издържи, дори още само миг в това гробище.

Слънцето се издигна по-високо над хоризонта. Аурата на мистерията и помирението с живота и смъртта, които Лус беше почувствала при първите лъчи на изгрева, бяха изчезнали, като духовете на починалите. Денят на мъртвите трябваше да бъде тържество на любовта и утвърждаване на живота. Напускайки гробището обаче, тя усещаше само отчаяние и смазващо поражение.

На свежата ярка сутрешна светлина, всички мечти и сънища за майка й, които през годините беше пазила като скъпоценни съкровища, се бяха превърнали в гигантски кошмар.

Часове по-късно, когато семейството беше отишло на литургия, за да почете радостта от живота, Лус реши да остане и да си приготви багажа. Когато се прибра, отиде направо в стаята си. Никой не й каза нищо, явно разбираха, че има нужда да бъде сама. Дълго стоя под душа, за да махне калта от себе си и топлата вода да сгрее измръзналото й тяло. Когато се облече и слезе долу, къщата беше празна и тиха.

Сипа си чаша черно кафе и си взе малко хляб. Чувстваше се уморена и празна отвътре, изцедена от всякакви емоции. Прибра се в стаята си, отиде до нощната масичка и погледна телефона си с надеждата, че ще има съобщение от Маргарет, но нямаше. Приятелката й липсваше. Това беше последната капка, от която чашата преля, и Лус избухна в сълзи.

Беше коленичила над куфара си, бършеше сълзите си и хълцаше, когато чу как вратата се отвори. Затвори очи, а ръцете й се вцепениха, защото инстинктивно знаеше кой е.

Марипоса тихо влезе в стаята. Не каза нищо. Лус събра цялата си решителност и се обърна, за да застане лице в лице, с майка си. Тя беше почистила калта от лицето и ръцете си и беше сресала и прибрала косата си, отново на висока конска опашка, но все още бе с дрехите от предишната вечер. Тъмните кръгове под очите и побледнялото й лице бяха доказателство за безсънната нощ. Стоеше там спокойна, сдържана, същата студена жена, която Лус беше видяла за пръв път в къщата на леля си Мария.

— Тръгваш ли? — попита Марипоса с пресипнал от изтощение глас.

— Утре — отвърна ледено Лус.

Марипоса очевидно обмисляше чутото. След секунда пъхна ръка в джоба на ризата си и извади оттам малка плетена торбичка. Протегна я към Лус.

Тя я погледна, но не помръдна.

— Какво е това?

Марипоса прехапа устни и повдигна червената торбичка по-високо.

— Смятах, да ти я дам миналата нощ. Но вместо това обърках всичко, както винаги. Ти беше права. Мислех само за себе си и за своята мъка. Трябваше да помисля за твоята.

Лус обърна гръб на подаръка.

— Както и да е.

Наведе се отново към куфара си и продължи с приготовленията си, желаейки в този момент едно-единствено нещо — тази жена просто да я остави на мира.

— Лус, съжалявам.

— Винаги съжаляваш! — каза Лус и се обърна към нея. — Това не означава нищо. — Пое си дъх, решена, да не се поддава на гнева си, после се извърна пак и хвърли една блуза в куфара си. — Ще си оправя багажа и се махам от тук. Няма да се пречкам нито на теб, нито на някого другиго.

— Знам, че си ядосана. Не те виня. Но ти обещавам, че ще те отведа до светилището.

— Забрави за това. Вече не искам да ходя.

— Но ти измина толкова път, заради него.

— Не е твой проблем, разбра ли? Не съм малко момиче. Ще помоля тия Естела да ме заведе. Или Ядира.

— Да. Можеш да го направиш.

Марипоса звучеше сломено. Огледа се из стаята, но погледът й не можеше да се фокусира, върху нищо. Пристъпи още малко към Лус.

— Ето, трябва да вземеш това със себе си — подаде й отново торбичката. — Сложих вътре малко от останките на Есперанса, за да ги отнесеш до светилището. Аз… Аз не усетих присъствието й миналата нощ. Мисля, че ако тя е някъде, то ще е там горе. При пеперудите.

Лус смяташе, че сърцето й се е вледенило, но когато погледна към торбичката в ръката на Марипоса, почувства пропукване в леда. Пое си дълбоко дъх.