Мери Монро: Дъщерята на пеперудите

— Това е пепелта на баба? — попита с потреперващ глас.

— Да. Толкова съжалявам, че провалих твоята ofrenda — побърза да каже Марипоса. — Беше глупаво и егоистично от моя страна. — Протегна отново ръка към дъщеря си. — Моля те. Вземи я със себе си в планината, за да можеш да се сбогуваш с нея.

Лус взе плетената торбичка. Беше по-тежка, отколкото мислеше, че ще бъде. Стисна устни, за да не каже на глас „благодаря“, както изпитваше желание да направи.

— Мислих дълго за това, което ми каза миналата нощ. Напълно си права за всичко. Самата аз съм си казвала тези неща хиляди пъти.

Лус се обърна, за да постави торбичката с останките на Есперанса на масичката, а стомахът й се преобърна от внезапното чувство за вина, което изпита.

— Зададе ми един въпрос, на който искам да ти отговоря — продължи Марипоса.

Лус хвърли бърз поглед към лицето й.

— Попита ме, дали има нещо ценно, нещо смислено, което някога да съм давала на майка си. Дадох й теб.

Момичето отстъпи назад и вдигна ръка, за да отблъсне тази атака от емоции.

— Не искам да слушам това сега — каза тя. — Не мога да понеса повече.

— Трябва да го понесеш! Трябва да си силна сега, заради мен, заради Есперанса и заради себе си. За да преодолеем миналото и да продължим напред. Моля те, Лус. Отдавна трябваше да проведем този разговор.

— Права си. Сега е прекалено късно.

— Нямаш си представа, колко ми е трудно да бъда с теб.

Лус извърна глава при тези думи, очите й бяха широко отворени и пълни с болка.

— Не мога да те виждам всеки ден и да не се чувствам засрамена и недостойна. Знам, че направих най-ужасното нещо, което една майка може да причини на детето си. Изоставих те! Да имам дете, да го отгледам и възпитам, това трябваше да бъде смисълът на живота ми. Вместо това животът ми беше изпълнен с неща, за които ме е срам да говоря. Бях болна и се срамувах, прекалено много се срамувах, за да се обадя. Не разбираш ли? Смятах, че за теб ще е по-добре да ме мислиш за мъртва! Не заслужавах прошката на майка си. Не заслужавам и твоята.

Марипоса отиде до прозореца и погледна навън през дантеленото перде.

— Много пъти ми се искаше, да се самоубия. Само надеждата, че някой ден може да те видя отново ме караше да продължавам. — Обърна се и погледна Лус. — Знам, че не мога да заема мястото на Есперанса в сърцето ти. Дори не искам да опитвам. Само те моля да ме оставиш да те заведа до светилището, както бяхме планирали. Не е нужно да ми говориш. Ще спазвам дистанция. Обещавам ти.

Лус погледна смутено към торбичката с пепелта на баба си.

— Защо абуела ми е разказвала всички тези лъжи за теб?

— Не, не лъжи. Приказки.

— Каква е разликата?

— Ах, Лус, може би младите не могат напълно да го разберат. Всички митове и легенди не са нищо повече, освен приказки. Истории, разказвани от шамани, жреци, майки и бащи от сътворението на света насам, в опит да обяснят общовалидните истини. Ние вземаме това, което ни е нужно от тях, за да дадем смисъл на собствения си живот. Защото всеки от нас, пише своя собствена история. Погледни ме, Лус. Виж ме. Аз не съм приказката, която си чула от Есперанса. Аз не съм дори историята, която създаваш в ума си сега за мен. Погледни в очите ми. Независимо от всичките си грешки и недостатъци, аз съм твоята майка. Ти си моята дъщеря. Това е нашата история. Ще те заведа до светилището, за да завършиш пътуването си. Поне това мога да направя за теб. След това ще приема твоето решение, каквото и да е то.

— Добре — каза най-накрая Лус с неохота. — Но ще го направя, заради абуела, не заради теб.

— Разбирам — отвърна Марипоса. — Ако си готова, можем да тръгнем сега.

Черният кален път до светилището, беше стръмен, с много завои и с опасни и неочаквани изкачвания и спускания. Марипоса караше Ел Торо покрай руините на старата мина. Разрушени поточни линии, метални кули и ръждясали скелета бяха единствените останки от една от някога най-големите сребърни мини в Мексико. Минаха покрай няколко малки ферми, разпръснати из планината, с ниви, от които стърчаха само голи стръкове царевица. Отби до малка къща, построена от дървени летви и кирпич, също като другите, които бяха видели по пътя.

— Ще оставим колата тук — каза тя на Лус.

Марипоса беше спазила обещанието си. Не говореше излишно и се държеше като непознат екскурзовод, на когото плащаха, за да си върши работата. Лус излезе от колата и мълчаливо я последва до вратата на схлупената малка къща. Тя беше доста мизерна, без канализация и електричество. Лек дим се процеждаше от комина, явно от огнището вътре. Зад къщата имаше малко парче утъпкана земя, на която беше сглобена криво-ляво рехава постройка от няколко дъски, свързани една с друга с тел. Изглеждаше доста зле, но вършеше работа да не избягат разхождащите се вътре кокошки и няколко внушителни пуйки. Друга наклонена барака приютяваше три овце и едно сладко агънце, които изглеждаха доволни и добре хранени. Нисък набит мъж се появи на вратата на къщичката, подвивайки ръкавите на ризата си. Марипоса бързо му каза на испански, че смятат да се качат в планината. Той явно се изненада, че искат да отидат горе днес, по време на празника.