Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Отвън камбаните на църквата забиха с печалния си звън, призовавайки селяните да се съберат на гробището. Марипоса сплете пръстите на ръцете си и погледна през прозореца. Когато обърна отново лице към Лус, беше успяла да се успокои донякъде.

— Защо? Трябваше да я сложим в гроба, разбира се — каза тя с равен глас. — Там, където…

— Кой го направи? Ти ли?

— Ами, да…

— Защо не ме попита? — извика Лус. — Тя беше моя.

Марипоса погледна през рамо и мълчаливо затвори вратата.

— Шшш… Лус, не крещи. Не искаш семейството да чуе.

Лус стисна устни и се въздържа, въпреки че й се искаше да изкрещи, че изобщо не й пука кой може да я чуе. В този момент беше прекалено ядосана и прекалено огорчена, за да се съобразява с някого.

— Много е просто — започна Марипоса. — Няма нужда да се притесняваш. Маноло приготви гроба за тленните останки на Есперанса и аз ги положих вътре за церемонията тази вечер. Ти спеше, Лус.

Лус беше бясна. Марипоса признаваше, че е взела пепелта и дори не се извиняваше, че го е направила.

— Трябваше да ме събудиш! Аз трябваше да положа пепелта на абуела! Тя беше моя!

— Не ставай смешна, Лус. Това не беше твоята пепел. Останките на баба ти принадлежат на семейството.

— Разкъсала си цялата украса! Хвърлила си я в боклука! Как можа да ми го причиниш?

Тия Естела се провикна от долния етаж на испански:

— Хайде! Тръгваме! Парадът започва. Побързайте!

— Ще говорим за това по-късно — каза Марипоса.

— Искам да говорим сега.

— Лус, моля те. Да не караме семейството да чака. Да тръгваме. Ще говорим за това по-късно — повтори Марипоса, обърна се към вратата и хвърляйки за последно умоляващ поглед към Лус, забърза по стълбището, за да се присъедини към другите.

Момичето погледна към даровете, които сега лежаха изпомачкани в ръцете й. В мислите си виждаше усмихнатите лица на Офелия, Маргарет и Стейси, как рисуваха, лепяха, украсяваха и напяваха: „За Есперанса!“

— Лус! Vamonos! Да вървим!

Грабна чантата си и прибра украшенията вътре. Музиката от парада се чуваше все по-силно, смехът и песните по улиците са извисяваха до кресчендо. Стисна зъби, загаси лампата и слезе по стълбището, за да отиде на тържеството, макар сърцето й да беше студено като нощния въздух.

Пълната луна осветяваше мъгливото небе, а в гробището стотици свещи, високи по един метър, се конкурираха с бляскавото й лице. Силният дим от запаления вместо ароматни пръчици копал 31 31 Копал — смола от тропическото дърво копал, от семейство Бобови; индианците от Латинска Америка, майте и ацтеките я смятали за свещена смола, която лекува от болести и пречиства душата. — Б.пр. се издигаше високо в мъгливия въздух, ухаеше на бор и се смесваше с мириса на цветята.

Лус седна отделно от другите, близо до надгробната плоча на Есперанса и се уви плътно в тежкия си шал. Не можеше да се отърси от безсмисленото предателство на Марипоса. Вътре в нея кипеше тих гняв, но за момента можеше само да потръпва от студ и да се взира в мигащите пламъчета на свещите. Вдишваше дълбоко уханията край себе си и се молеше духът на баба й да се появи тази вечер.

Членовете на рода Замора, се бяха скупчили край семейния парцел на гробището и си подаваха чаши с горещо atole, сладка напитка от царевично брашно, за да се сгряват във все по-студената нощ. Семейството се беше подредило в някакъв неписан ред. Маноло беше начело като глава на рода, Естела на почетното място, от дясната му страна, а в негово ляво беше Марипоса. Останалите, дузина, че и повече, си бяха намерили удобни места около гроба. Всички възклицаваха, колко красив е олтарът пред надгробната плоча и поздравяваха Марипоса, че е създала толкова хубава ofrenda за Есперанса. Тя цялата грееше от удоволствие заради одобрението им и постоянно им благодареше, че са посрещнали майка й с отворени сърца у дома след толкова дълго отсъствие.

— Ти върна Есперанса обратно у дома, при нас — каза Маноло със сълзи в очите. — Тя си дойде заедно с пеперудите. Сестро, ние ти благодарим за това.

— Не бях само аз. Лус ми помогна — отвърна Марипоса и се обърна усмихната към нея.

„Помогна?“ Лус се уви по-плътно в шала си. Майка й дойде да седне при нея и й подаде чаша с димящо atole. Усмихна се, очите й искряха на светлината от свещите. Лус демонстративно взе чантата си и се изправи, без да каже нито дума. Премести се от другата страна на гроба и се настани до Ядира.

Марипоса изненадано придърпа шала високо към врата си и се загледа в земята. Острият поглед на Естела не пропусна случката и тя погледна въпросително Лус, когато очите им се срещнаха през гроба, но момичето извърна глава и се загледа в блещукащия пламък на една свещ. Ядира доказа, че напълно заслужава доверието на новата си приятелка, като повдигна тежкия си шал и зави и двете с него, а после обви раменете й с ръка и я прегърна сестрински.