Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Защо продават вода? — попита Лус.

— За да могат посетителите да измият гробовете — обясни й тихо Ядира. — Подготвяме ги за завръщането на душите на починалите.

Щом влязоха вътре, атмосферата веднага стана по-сериозна, изпълнена с дълбоко уважение. Гробището се намираше на драматично високо място, от което се виждаше цялата долина, и гледайки от там, Лус изпита истинско чувство на благоговение, каквото я изпълваше винаги когато се изправеше пред величествената красота на природата. Меланхоличната мъгла обвиваше склоновете на планината като тъмен шал, увит около раменете на млада, стройна жена.

Много от местните, се бяха вече събрали при гробовете и ги подготвяха за дългото нощно бдение. Жените, загърнати във вълнените си шалове, а мъжете в дебелите си серапета 30 30 Серапе — традиционна мъжка дреха на индианците в Латинска Америка и особено в Мексико. Прилича на плътен шал, като одеяло, често се носи преметната на едно рамо. Да не се бърка с пончото. — Б.пр. носеха с почтителност дарове на гробовете на починалите си близки, други забързано чистеха и търкаха надгробните камъни. Лус се усмихна на малко отегчено момченце, седящо край един гроб, докато майка му шеташе край него.

— Почакай само да видиш, как изглежда довечера, когато запалим свещите. Това е най-красивата гледка — каза й Ядира.

Лус си помисли, че и сега беше достатъчно красиво. Докато вървеше по калдъръмените алеи, се възхищаваше на украсата върху гробовете. Всеки беше различен, всеки беше уникален, надгробните камъни на някои бяха пищни, другаде имаше само скромни кръстове. Краставо, мърляво куче се промъкна до един олтар и отмъкна парче хляб от поставената кошница. Лус се засмя и се обърна да каже на Ядира, но смехът й секна, защото в този момент видя Марипоса.

Марипоса се състезаваше със залеза. Работеше трескаво от рано сутринта, но олтарът още не беше напълно готов. От време на време, хвърляше по едно око на съседните олтари, за да направи сравнение. Нейният трябваше да бъде най-впечатляващ, най-красивият от всички. Нищо по-малко нямаше да бъде достойно за майка й.

Слънцето топлеше приятно гърба й, докато търкаше надгробния камък и сковаваше дървената рамка за цветята — най-голямата в гробището. Забиваше пироните с чука и с всеки удар я завладяваха спомените за многото празници, които бяха чествали с майка й тук, в това гробище, за да почетат починалите си роднини. През целия ден чуваше в главата си мелодичния глас на Есперанса. Със залеза на слънцето гласът ставаше все по-силен.

Mi nina, виж! Чуй! Правим първия кръст за предната част, за челото на гроба. За хората от нашия народ това е символът на четирите природни стихии, разбра ли? Така правим нещата. Първо поставяме царевица на олтара, за земята. Помириши, querida. Познаваш тази миризма, нали? Царевицата е ароматът на нашия урожай, на събраната реколта. Тя ще нахрани душите, когато се завърнат. Водата е следваща. Поставяме кани с вода тук, за да утолим жаждата на душата след дългия й път. Сега слагаме хартията. Виждаш ли колко е тънка? Това е, за да може да се движи от вятъра, в чест на леката и свободна като него душа. И накрая е огънят. За всяка душа, която посрещаме, палим свещ, тя е нейният символ. И още една — за забравените души. Тази нощ ще запалим свещите, за да могат нашите обични предци да открият пътя към дома си.

Забравените души. Сигурно и нейната ще бъде една от тях, помисли си мрачно Марипоса. Когато умреше, дали Лус щеше да запали свещ за душата й?

Чуваше музиката от площада и все по-силният и по-празничен шум от гласовете на събиращите се хора. Звукът на техния смях я караше да работи още по-настървено. В бързината, се одраска дълбоко по ръката и разкъса блузата си, а целият й ръкав се напои с кръв. Няма значение, каза си тя. Това беше кръвно жертвоприношение. Предците й щяха да го одобрят. Пренебрегна раната и продължи да работи, трябваше да свърши навреме, преди да падне нощта. Семейството щеше да бъде тук скоро. Семейството… Те бяха толкова мили с нея. Тя им беше благодарна. Но знаеше много добре, какво си мислеха. Особено Естела. Нямаше прошка за жена, изоставила детето си. Тя не заслужаваше да има душа. Когато Естела погледнеше към нея, Марипоса виждаше презрението й. В нейните очи, тя беше извършила най-ужасното нещо, което една жена можеше да направи. Немислимо за майка като Естела. Непростимо.

Когато слънцето започна да се снижава зад хоризонта и небето потъмня, Марипоса се облегна назад и огледа творението си. Гърбът я болеше от напрежението, а ръцете й бяха изподраскани и изцапани с кал. Олтарът беше красив, помисли си тя със задоволство. Беше направила голяма квадратна кула, разделена на шест открити пространства, символизиращи звезда — символът на вселената. На върха на кулата имаше голям кръст. Всеки сантиметър, от екстравагантната дървена конструкция беше покрит с оранжеви невени и изрисувани на ръка хартиени пеперуди монарх. Изсушени класове от червена царевица и златисти дрънкулки висяха отгоре в незапълнените места на звездата като украшения на коледна елха.