Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Усещаше, как миналото й прошепва стари, забравени спомени, когато минаваше през града, където си беше играла като дете, където бяха родени майка й и нейната майка преди това. Колко ли пъти беше вървяла по тази улица, хваната здраво за ръката на Есперанса? Онова малко момиченце с плитките и панделките никога не си беше представяло, че някой ден ще се отскубне от ръката на майка си и ще избяга толкова надалече. Нито колко тежък и пълен със срам ще бъде животът й. През дългите мъчителни дни на възстановяването си винаги беше хранела надеждата, че в края на нейното изпитание, ако намереше сили да упорства, щеше да получи опрощение. Мечтаеше как ще хване ръката на майка си отново и ще чуе нейния глас, който й казва, че я обича. Тази мечта, беше запълвала в продължение на години черната дупка на самота в гърдите й. А сега мечтата беше мъртва.

Спря, смазана от отчаяние. Приведе се напред и си пое дълбоко дъх. Болката беше все още толкова прясна. Сам й беше казал, че спомените й са заровени дълбоко в нея. Да се отдаваш на лошите спомени беше опасно. Бе я предупредил, че не бива да им позволява да замърсяват новия живот, който създаваше за себе си. Марипоса повдигна отново клатушкащата се дървена количка и се концентрира върху придвижването си напред, крачка след крачка, използвайки цялата си сила, за да я бута по калдъръмената уличка. Ръцете я боляха, но продължи да бута нагоре по хълма. Църквата беше в края на пътя, а гробището — точно зад нея. Сви малко встрани, когато покрай нея премина камион. Вътре имаше двама мъже в дънкови якета, а отзад в каросерията бяха нахвърлени инструменти и се излежаваше едно рошаво и мизерно на вид куче. Мъжете вдигнаха ръце за поздрав. Марипоса им кимна в отговор.

Миналата вечер, Маноло й беше казал, че Мария му се обадила веднага след като научила за смъртта на Есперанса. Беше се разплакал, когато й разказваше колко тежко бяха приели новината всички от семейството. Смъртта на майка му ги беше заварила неподготвени. За съжаление, вече не можеха да компенсират прекалено многото години мълчание и раздяла.

Маноло и Естела бяха направили много хубава ofrenda за Есперанса в дома си. Марипоса знаеше, че ще стане така, и затова се беше обадила, преди да тръгнат от Сан Антонио, и бе помолила брат си да й позволи да направи сама олтар за майка им на нейния гроб. Отначало Маноло беше отказал, защото смяташе, че е правилно цялото семейство да го изгради заедно. Но тя му бе обяснила през сълзи колко много се нуждае от това, като опит да изкупи огромното страдание, което беше причинила на майка им през всичките тези години. Маноло най-накрая се беше съгласил.

В сърцето си Марипоса знаеше, че олтарът е просто символ на нейното отчаяние и съжаление. Не беше глупава и не вярваше, че така ще успее да получи прошката на Есперанса. Но този жест беше единственото, което можеше да й предложи.

Стигна до пустото гробище. Избута количката до семейния парцел и намери гроба, приготвен за Есперанса. Маноло не беше пестил пари и беше поставил на гроба висок каменен кръст. Черната, прясно изкопана дупка беше готова и чакаше останките на майка й.

Марипоса не беше подготвена, за шока от гледката на гроба. Реалността я зашемети и вледени до мозъка на костите й. Майка й бе мъртва. Взираше се в гроба и усещаше как черната земя се разтваря под краката й и се готви да погълне й нея. Свлече се на колене и зарови ръце в студената пръст, дишайки дълбоко, за да дойде отново на себе си.

После се хвана за работа.

Лус се събуди, в сутринта на Деня на мъртвите замаяна от цялата бира, която беше изпила предишната вечер. Остана така в леглото, припомняйки си образите от снощното тържество.

След като повечето гости си бяха тръгнали, Естела, Марисела и Роза се събраха край една от масите и започнаха да обсъждат приготовленията на семейството за празника на следващия ден, докато мъжете играеха карти на друга маса. Лус наблюдаваше по-специално Марипоса. Никога не я беше виждала толкова въодушевена. От мига, в който стъпиха в Ангангео, сдържаността й беше изчезнала и тя се беше преобразила в съвсем различен човек. Говореше ентусиазирано, смееше се и спореше, превърнала се отново в забавната, флиртуваща и лекомислена млада жена, каквато някога е била. Или поне в нейната сянка. Семейството й оказваше голямо уважение, като към дъщеря на починалата. Особено брат й. Двамата с Маноло бяха свързани със специална връзка, каквато очевидно липсваше между Марипоса и Естела. Там отношенията определено бяха обтегнати. Това обаче не помрачи вечерта. Марипоса не пиеше алкохол и все пак очите й блестяха, а лицето й бе поруменяло. Сега, като се замислеше, Лус се учудваше на драматичната промяна в емоциите на майка са. Очевидно имаше прекалено рязък скок в настроенията й, а това не беше добре.