Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Добро момиче! — възкликна Маноло, сияещ от удоволствие. — Ти беше светлината на нейния живот, знаеш го, нали? Мами говореше само за теб и все те хвалеше. За нея ти беше безпогрешна. — Усмивката му помръкна и изражението на лицето му стана тъжно. — Не мога да повярвам, че я няма. — Вдигна ръката си от рамото на Лус и потупа гърдите си. — Тук е празно. Nada. Остана дупка, която не мога да запълня.

Обърна се и прегърна сестра си утешително.

— Маноло — каза Марипоса, търкайки сълзите от лицето си. — Лус ти е донесла голям дар. Хайде, кажи му, Лус. — Погледна към дъщеря си, с искрящи от вълнение очи.

Лус се обърна и се запъти към колата. Не бързаше, макар да осъзнаваше, че всички са вперили очи в нея. Отвори вратата, премести чантите и извади кутията с пепелта на Есперанса от задната седалка. Хартиените цветя бяха по-смачкани от всякога, а цветчетата на невените бяха съвсем оклюмали или издухани от вятъра, но в очите й кутията изглеждаше прекрасна. Обърна се към чичо си, който стоеше пред прага на къщата, заобиколен плътно от групичката жени.

— Тио Маноло — каза тя. — Последното желание на абуела беше да се прибере у дома. Това са нейните останки. Донесох ги обратно у дома й, в Ангангео.

Очите на Маноло се разшириха от удивление, изглеждаше разтърсен, от дъното на сърцето си. Протегна се и с огромна нежност пое кутията в големите си ръце. Задържа я пред себе си с церемониалността на свещеник. Обърна се към Лус. Макар сълзите да преливаха от очите му, гласът му беше силен и овладян.

— Не можеше да ни донесеш по-голям дар от този. Ти ни почете. Ти почете майка ни. Имаш смело и силно сърце, за да направиш това дълго пътуване, Лус. Не е чудно, че майка ни те обичаше.

Жена му, Естела, пристъпи напред. Гъстата й прошарена коса беше прибрана назад и откриваше привлекателното й лице, от което грееха топли и интелигентни очи.

— Благодарим ти, че върна Есперанса у дома — каза тя на испански. — Това вече е и твоят дом.

Маноло се обърна с лице към семейството си, около двайсетина души на брой. Вдигна високо над главата си кутията с пепелта. Заговори на испански, но бавно, сякаш обявяваше нещо тържествено. Марипоса застана до Лус и я прегърна през кръста, докато слушаха. След като не беше в центъра на вниманието, момичето се успокои и откри, че разбира по-лесно това, което казваше чичо й. Може и да беше пропуснала две-три думи, но беше ясно, че той обясняваше, как майка му се е върнала отново у дома. При тази новина сред събралите се роднини се разнесе развълнуван шум. Чичо й Маноло се усмихна и каза, че това чудо се е случило точно навреме, за да могат да направят най-чудесната ofrenda в чест на Есперанса. И че ще могат да посрещнат духа й за Деня на мъртвите!

Цялото семейство изригна в радостни възгласи, а Лус погледна към малката кутия в ръцете на чичо си и изпита огромно чувство на облекчение. Успяхме, помисли си тя. Абуела, наистина сме тук!

Тази вечер беше голямото събиране. Въпреки че беше станало неочаквано студено, членовете на рода дойдоха от километри разстояние в дома на Маноло и неговото семейство. Огромният апартамент заемаше целия етаж над магазина и тази вечер беше претъпкан от мъже, жени и деца, много от които си приличаха безкрайно. Бирата се лееше щедро, а голямата дървена маса направо се огъваше под тежестта на многобройните ястия, защото всеки гост носеше нещо, което да сподели с другите. Естела беше приготвила специално местна пъстърва и свежо гуакамоле, направено от авокадото, което растеше в задния двор. Имаше много смях, прегръдки и целувки.

Лус седеше на почетното място от лявата страна на Маноло, а Марипоса беше отдясно. Не им позволиха да помагат в кухнята, нито да носят чинии и храна на масата, както правеха всички останали жени. Вместо това, ги караха постоянно да разказват истории за дългото си пътуване. Марипоса превеждаше на Лус, когато се налагаше. Маноло се наслаждаваше на разказите им и бурният му смях започваше от корема, минаваше като вълна през цялото му тяло, а накрая завършваше с тръсване на главата му назад. Когато говореше, гръмкият му глас отекваше из цялото помещение, той се провикваше високо, за да поздрави хората, които идваха да се присъединят към тържеството, и нареждаше на жена си и дъщерите си да носят бира след бира.

Естела беше в стихията си — сякаш беше родена да организира събирания в дома си по такива радостни поводи. Направо летеше из стаята, допълваше чаши, тук даваше указания на жените, там забърсваше някоя изцапана детска уста. Маноло бе одобрил Лус и само това имаше значение за нея. Много скоро обаче Лус забеляза, че макар Естела да изразяваше искрена сърдечност към нея, отношението й към Марипоса беше различно. Тя беше любезна със сестрата на мъжа си, но до тук. Всъщност беше направо студена. Държеше се с нея така, както би се отнасяла към някой непознат гост дошъл в дома й.