Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Бързо и без да вдига шум, откъсна хартиените цветя, етикетите и нелепите плетени терлички и ги хвърли в кошчето за боклук. После грабна чантата си и се измъкна от стаята, като затвори тихо вратата зад себе си. Мина по тъмното стълбище и отиде в кухнята, в задната част на къщата. Там огънят в пещта вече беше разпален и снаха й, Естела, месеше тесто с потънали до лактите в царевично брашно ръце.

— Добро утро — каза Марипоса на испански.

Естела повдигна глава за миг, после бързо се зае отново с работата си.

— Рано си станала. На печката има готово кафе.

— Благодаря.

Марипоса си взе чаша и я напълни с димящото черно ароматно кафе. Отпи и въздъхна от удоволствие.

— Ммм… прекрасно е — измърмори тя. — Толкова до късно стояхме вчера. Довечера на бдението сигурно ще заспим.

— Ще се оправим.

Марипоса реши, да не обръща внимание на леденото отношения на снаха си и отпи още една глътка. Чувстваше как адреналинът й се покачва и я ободрява много повече от кофеина в кафето. Фактът, че си беше у дома, й вдъхваше сили и тя се замисли с въодушевление за днешните си задачи.

Естела оформяше бързо топки от тестото и ги подхвърляше умело от едната си ръка, в другата.

— Тортилите ще станат скоро. Там има малко сок. Портокалов. Закуската ще бъде готова след малко.

— Не съм гладна, благодаря. Трябва да тръгвам. Толкова много неща имам да направя.

— Не можеш да изкараш цял ден на празен стомах.

— Ще ям нещо по-късно, не се тревожи. Откъде мога да взема малко дъски и чук?

— Маноло събра всичко, което ще ти трябва, и го остави в ръчната количка, отзад в бараката. Ако изчакаш малко, ще дойде да ти помогне да я закарате до гробището.

— Бутала съм количка и преди. Мога да го направя и сама. Ще ти кажа, ако имам нужда от помощ.

— Маноло и Лус няма да са доволни, че ще отидеш без тях.

— Те ще разберат, защо трябва да го направя сама.

Естела изсумтя многозначително и тръсна шумно тестото на масата.

— Маноло изкопа дупка за останките. Готова е. — Млъкна и погледна кутията в ръцете на Марипоса. — Това те ли са?

— Да.

Възрастната жена се прекръсти.

— Нека Бог бъде с теб днес.

— Дъщеря ми…

— Не се тревожи. Ще се погрижим за нея. Ти прави каквото е нужно.

— Благодаря ти — каза Марипоса искрено.

Изгълта кафето си набързо, нямаше търпение, да започне важната си работа днес. Изплакна чашата си и излезе навън.

Небето беше все още сивкаво, а въздухът бе влажен и студен. Преметна вълнения шал около раменете си и се запъти към двора. Въпреки че къщата беше в центъра на града, градината беше просторна и в средата й се извисяваше огромно дърво авокадо. Други малки дръвчета, които не можеше да разпознае какви са, бяха разпръснати около няколко стари навеса и постройки, които имаха нужда от ремонт. Едната беше кокошарник. Когато кокошките забелязаха Марипоса, започнаха да подтичват край оградата и да издават пискливи звуци, искайки храна. Знаеше, че гладните животинки няма да я оставят на мира, затова им метна шепа от приготвеното за тях зърно в кофите до телената мрежа. Те веднага се разпръснаха и започнаха да кълват като бесни.

Намери количката, под бараката зад къщата, точно както й беше казала Естела. Дървената постройка се беше наклонила на една страна от времето, но отвътре беше солидна. Маноло беше подредил грижливо в нея всичко, което щеше да й трябва, за да направи олтара за майка им. Тя мислено благодари на брат си за грижовността му. Много работа имаше да се свърши, преди да падне вечерта, но беше уверена, че ще се справи сама. Трябваше. Това беше най-малкото, с което можеше да почете майка си.

Градчето беше свръхестествено спокойно толкова рано сутрин. Количката скърцаше шумно, докато я буташе по слабо осветените улици. Единствените светлини идваха от местната мелница, откъдето се разнасяше звукът от постоянното тракане на машините, мелещи царевицата. Две жени мълчаливо отиваха натам, за да се снабдят с нужната им за днес дажба царевично брашно за тортили. Усмихнаха й се и помахаха с ръка, когато се разминаха. Някъде отдалече се чу кукуригане на петел. Марипоса се замисли за роднините си, които живееха във ферми извън града. Сигурно сега се събуждаха, жените правеха тортили, децата помагаха с къщната работа, преди да отидат на училище. Изпита внезапен, силен порив на любов към всички тях. Те бяха нейното семейство — чичовци, лели, братовчеди. Добри, честни хора, които я обичаха. Трябваше да си спомня за това всеки път когато се почувстваше слаба, трябваше да се научи да черпи сила от тази любов.