Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Небето беше черно и сред дърветата фучеше студен вятър. В стаята си, Марипоса и Лус се преобличаха за Деня на мъртвите. Естела им беше дала традиционни шалове, за да се слеят с местните хора, по време на този важен празник. Бяха вечеряли леко и се бяха изкъпали, така че се чувстваха освежени. Марипоса беше спокойна на външен вид, но Лус чувстваше, че все още е доста превъзбудена. Очите й блестяха ярко, като звездите. Преди да тръгнат на това пътуване. Сам беше дръпнал Лус настрани и я беше помолил, да наглежда майка си.

— Все още е прекалено уязвима — каза й той. — Толкова много неща се случиха наведнъж. Тя не е напълно готова за подобно изживяване.

В навечерието на Деня на мъртвите, Лус щеше да представи своята ofrenda на семейството си. Знаеше, че даровете, с които беше украсила кутията, можеха да изглеждат прекалено детински, но Ядира й беше обяснила, че когато семейството се събере на гроба за бдението, всеки щеше да сподели някаква история за Есперанса. Лус смяташе да разкаже за своето пътуване до Ангангео. Упражняваше се наум да описва всеки от на пръв поглед нелепите дарове и обясняваше защо те представляват толкова важни етапи от завръщането на баба й у дома. Изпитваше чувство на приятно удовлетворение, когато си представяше лицата им, докато я слушат, понякога, усмихвайки се на перипетиите й — както когато колата се повреди, понякога сериозни — при разказа за срещата с майка й в дома на тия Мария в Сан Антонио. Смяташе, когато приключи с историята си, да им поднесе своя дар — на тях, новооткритото й семейство — картонената кутия с тленните останки на Есперанса.

Искаше да направи всичко, както трябва, с уважение към традициите и обстановката. Облече се в дънки и обикновен черен пуловер и отиде до огледалото, закачено над масата. Внимателно сплете косата си на традиционната плитка, каквато носеха жените от селото. След това обви няколко панделки в ярки цветове около плитката, както я беше научила Ядира. Най-накрая се наметна с тежкия вълнен шал на червени и лилави ивици. Погледна отражението си и си помисли, че ако духът на баба й се появеше у дома тази вечер, определено щеше да бъде доволен от нея.

Отвън от улицата, някъде в далечината, се носеха звуците на китара, а гласовете и силният смях показваха, че селяните бяха започнали да се събират за тържествата. Празникът започваше! Сърцето й биеше учестено, докато отиваше до дрешника. Вратичката висеше хлабаво на пантите и тя я отвори много внимателно. Нямаше ключ за осветление, така че просто опипа на сляпо с ръка из горния рафт, за да намери кутията с пепелта. Отмести встрани една голяма възглавница, но кутията не беше там. Къде можеше да бъде? Притеснена, Лус се повдигна на пръсти и протегна по-навътре ръка. Докосна задната страна на дрешника и разбра, че кутията беше изчезнала. Сърцето й подскочи от ужас. Къде беше? Размести роклите, които висяха по закачалките, и огледа пода. Видя черните си обувки, раницата си, ботушите на Марипоса и кошче за боклук. Късче от цветна хартия, странно познато, привлече погледа й. Извади кошчето от дрешника и го отнесе под лампата. Погледна вътре с недоумение. Тук бяха всички украшения, които тя и нейните приятелки бяха направили в чест на баба й, захвърлени като обикновен боклук. Как се бяха озовали вътре, зачуди се тя. Пъхна ръка и извади едната розова терличка. Кой беше направил това?

В следващия миг разбра.

Обърна се рязко и изтича побесняла към вратата на банята.

— Марипоса! — изкрещя извън себе си от гняв.

Тя се появи почти веднага. Изглеждаше впечатляващо в дългата си черна пола и плътния вълнен шал в тъмносиньо и черно, увит около раменете и шията й. И тя беше сплела косата си в дебела плитка, но не я беше украсила с ярки панделки, както правеха момичетата и по-младите жени.

— Лус, какво има? — попита притеснено. — Нещо не е наред ли?

— Къде е кутията с пепелта?

Лицето на Марипоса застина изненадано.

— Какво?

— Пепелта? Пепелта на абуела, къде е?