Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Семейството й щеше да се гордее. Ако се помиреше с тях, ако видеше прошка в очите им, може би щеше да усети поне мъничко прошка и от майка си. В сърцето си, Марипоса отчаяно се беше вкопчила в надеждата си, че ако успееше, майка й щеше да се появи тази нощ.

Оставаше, да се направи само още едно нещо. Наведе се и взе китка невени. Кръвта нахлу рязко в главата й и й се зави свят. Не беше яла цял ден и беше изтощена.

Изправи се, хвана невените в лявата си ръка и с дясната започна да къса листенцата им и да ги пуска между пръстите си по земята.

— Прости ми, майко — прошепна, докато посипваше безбройните цветчета върху гроба.

Всеки път, когато откъсваше листенце от цветето, то разпръскваше своя силен аромат и сумрачният въздух постепенно се насити с парфюма им. Шепа след шепа Марипоса пръскаше венчелистчета, толкова много, че покриха целия гроб със златно одеяло. Всяко цветенце беше молитва. С всяко откъсване удряше гърдите си в своя личен ритуал на изкупление.

— Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Вината е само моя… — молеше се тя и продължаваше да се самонаказва, отдала се напълно на дълбоката си скръб.

Лус стоеше застинала, на няколко метра от гроба. Ядира дойде до нея, хвана я за ръката и притеснено се взря в жената пред тях.

Марипоса се полюшваше напред-назад, късаше листенцата на невените и ги разхвърляше върху гроба, който вече беше покрит напълно със златни цветчета. Тя напяваше някакви думи в състояние на транс.

Лус направи знак на Ядира да остане на мястото си и внимателно пристъпи към Марипоса. Докосна я нежно по рамото.

— Марипоса?

Майка й се стресна и изви глава, за да я погледне. Очите й бяха широко отворени и зачервени от сълзи. Гледаше към Лус, но сякаш не я виждаше. По лицето й имаше следи от кал, дългата й коса беше разрошена, а ръкавът на блузата й беше разкъсан и изцапан с кръв.

— Аз съм. Лус.

Марипоса премигна няколко пъти, опитвайки се да се съсредоточи. После си пое дълбоко дъх и потръпна. Кимна, че я е познала; внезапно се спусна към нея и я прегърна.

Лус се слиса и се олюля назад. Не знаеше, какво да прави, или да каже. Стоеше вцепенено, с отпуснати отстрани ръце, защото не желаеше да отвърне на прегръдката на майка си. Когато Марипоса се вкопчи още по-здраво в нея, тя вдигна ръце и лекичко я потупа по раменете, като постепенно я откъсна от себе си.

Марипоса отстъпи назад и изтри калта и сълзите от лицето си. Докато отдръпваше ръцете си, красивите й тъмни очи се взираха в Лус. После погледът й падна върху Ядира и тя инстинктивно приглади разрошената си коса и махна падналите върху лицето й кичури. Пое си отново дълбоко дъх и издиша тежко.

— Съжалявам — каза тя засрамено. — Тази работа със смъртта ме разтърси.

Лус си отдъхна. Беше уплашена от крайностите в емоционалното състояние на Марипоса, но все пак това беше нормално, нали? Майка й беше починала и тя страдаше.

— Донесохме ти нещо за ядене — обърна се Ядира на испански към Марипоса.

Пристъпи предпазливо напред и й подаде мазния кафяв хартиен плик, пълен с храна.

Тя погледна към него, почти с отвращение, но го пое и се усмихна.

— Благодаря.

— Трябва да се прибереш у дома с нас — каза й Лус. — Изглеждаш изтощена, а е хубаво и да се измиеш преди тържеството.

— Добре. Добре. — Марипоса кимна с глава. Хвърли последен поглед към гроба. — Чакай, Лус! Не каза нищо за моята ofrenda. Какво мислиш?

Лус си даваше сметка, че майка й очаква, с нетърпение мнението й. Приближи до гроба, сложи ръце на кръста си и огледа внимателно олтара. Без съмнение беше най-големият и най-впечатляващият в гробището, отрупан изобилно с цветя и всякакви украшения. Гледката беше красива. Но същевременно беше сигурна, че Есперанса би предпочела нещо, което да прилича повече на нея самата. Нещо смислено, малко и семпло.

— Грандиозен е — каза тя на Марипоса. — Определено прави впечатление.

Майка й се усмихна широко и облекчено.

— Нали, и аз така смятам.

— О, почакай. Имам още нещо за него.

Лус отвори хартиената си торба и извади смешния скелет, който беше купила. Есперанса обичаше глупавите, забавни играчки и щеше да се влюби в тази дрънкулка. Отиде до гроба и постави скелета близо до надгробната плоча.

— Лус, недей — каза Марипоса и дойде до нея. — Това е пластмасова играчка. Искам само естествени неща на гроба. — Наведе се, вдигна скелета и й го върна. — Можеш да го сложиш на олтара в къщата.

Лус пъхна пластмасовия скелет в торбата му. Пръстите й мачкаха яростно хартията, копнеещи да разкъсат нещо.