Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Обърна се отново, с лице към долината и се провикна с кънтящ глас:

— Стоя тук и смирено моля Великите духове за тяхната благословия. Помогнете на Лус да се превърне от дете в жена. Нека да получи дара на живота и светлината. Дайте й мъдрост да стане едно цяло с вас.

Усмихна се леко, почти срамежливо. Беше приключила с ролята си на върховна жрица и пусна ръката на Лус.

— Ще те оставя за малко — каза тя. — Няма да се отдалечавам много. Само от другата страна на скалата. Сега трябва да останеш сама. Понякога думите могат да ни разсейват прекалено. Трябва да имаш време да осмислиш този момент. Вслушай се в пеперудите.

Наведе се напред и целуна дъщеря си по челото, поколеба се за миг, после, без да каже нищо повече, се обърна и се отдалечи в другия край на издадената канара.

Лус не беше очаквала, да остане сама. Вдиша студения влажен въздух, който имаше аромат и вкус на бор. Замисли се за песента на майка си и почувства отново тази трогателна връзка с нея и с всички жени, за които тя пееше. После се обърна и се загледа в суровите стръмни скали с цвят на охра, които се извисяваха в небето и пронизваха нежните бели облаци. Гигантските свещени ели растяха по склоновете на планината и издигаха зелен защитен балдахин над колониите от пеперуди. Погледът й не се откъсваше от гората, запленен от величественото й спокойствие и тишина. Пеперудите се притискаха една в друга в плътни купчини като огромни пчелни кошери, висящи от клоните. Внезапно слънцето прониза облаците и в този изумителен миг в небето избухна бляскава оранжева експлозия. Повлечени една след друга в стремителен небесен водопад, пеперудите полетяха, затанцуваха и се заизвиваха из искрящото синьо небе. Бяха навсякъде — над нея, около нея, пред нея… Гледката изпълни Лус с толкова силна и осезаема радост, че тя почувства как сърцето й започва да пулсира и да се разширява, за да може да поеме повече от нея. Разтвори ръце, за да прегърне този миг, наситен до безкрайност с щастие, и се разсмя високо. Звукът от милиони пърхащи криле изпълваше долината и отекваше из нея като вятъра. Усещаше допира на крилете в косата си, по бузите и по раменете си, като нежни целувки и чу гласа на Есперанса: „Танцувай, querida!“

Духът на нейната абуела завладя ума, сърцето и душата й. За миг Лус почувства, че самата тя се е извисила в небето и танцува с пеперудите. Нямаше минало. Нямаше бъдеще. Съществуваше само това величествено, искрящо сега. Вече знаеше как изглежда раят.

Марипоса стоеше сама, на ръба на пропастта и се взираше в долината на предците си. Изпълних дълга си, каза им тя. Беше довела дъщеря си до Свещения кръг. Сега изпращаше молитвата си към своята майка на крилете на пеперудите.

Слънцето се появи отново между облаците и в последно издихание синьото небе се възпламени от милиони трепкащи пламъци. В този миг Марипоса почувства как искрата на един малък огън се разпалва вътре в нея. Той блещукаше все по-силно и ослепителната му светлина се разтичаше по вените й. Тя с изумление разпозна тази светлина. Познаваше това чувство! Беше минало толкова много време, откакто за последно го беше изпитвала или дори го беше търсила. Смяташе, че е угасила този пламък завинаги.

Затвори очи и се фокусира върху светлината, приветстваше я отново в душата си. Сълзите се спускаха по бузите й и Марипоса осъзна, осенена от изненадващо прозрение, че през цялото това време беше търсила прошка от другите, но никога не беше поискала прошка от най-важния човек — от себе си. Без да я получи, нямаше да успее да промени живота си. Един по един сваляше пластовете на омразата и отвращението, които изпитваше към някогашната Марипоса, назоваваше всяка от слабостите си по име, сбогуваше се с тях. Усети как силата нараства в нея. Отвори очи и видя синьото небе, пламнало в оранжева, трептяща възбуда, истинска възхвала на живота. Сред пърхащите криле чу гласа на майка си, който я викаше. Тя копнееше да бъде отново с нея, поне за миг. Наведе се напред. Можеше да стане толкова лесно. Просто трябваше да разпери криле и да полети и най-накрая щеше да намери покой.

— Мамо!

Друг глас прониза мислите й и я призова обратно. Премигна и погледна в краката си изненадана, че стои повдигната на пръсти на ръба на пропастта.

— Мамо!

Това Лус ли беше? Първо се изненада, а после сърцето й запрепуска диво от радост. За пръв път дъщеря й я наричаше „мамо“.

Марипоса вдигна глава отново към танцуващите в небето пеперуди. Някъде там, нейната майка я чакаше. Но тук, на скалата до нея, собствената й дъщеря я търсеше. В мислите си благодари на Великите духове, че бяха отговорили на молитвата й.