Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Марипоса видя сълзите, блещукащи в очите на дъщеря й, и сърцето й се сви от болка.

— О, Лус…

— Но тя умря, преди да тръгнем. Мисля… — Лус стисна устни, за да спре треперенето им. — Тази сутрин Съли ми каза, че абуела всъщност е искала да дойдем тук, за да се срещна с теб и да отидем заедно до Свещения кръг. И мисля, че е прав. Не става дума само за мен и за теб — каза тя войнствено. — А за традицията.

Марипоса се взираше, в силната решителна млада жена и си мислеше, каква чудесна работа е свършила майка й, как прекрасно я беше възпитала и изградила като характер. Тя едва ли би се справила толкова добре. Дъщеря й току-що беше отворила вратата по-широко, отколкото Марипоса някога си беше мечтала и надявала.

Със закъснение разбра, че мълчанието й беше погрешно разбрано, защото видя искрица на разочарование да проблясва в очите на Лус.

— Не е нужно да идваш — каза тя сърдито. — Ще помоля тия Мария.

Марипоса се изненада от ревността, която изпита, дори само при споменаването на възможността, сестра й да придружи Лус до Свещения кръг. Лус беше нейна дъщеря. Тя трябваше да я заведе до там.

— О, Лус — пророни Марипоса. — Говориш за традицията в нашето семейство всяка майка, да води дъщерите си в планините, когато настъпи времето им да се превърнат в жени.

Момичето кимна.

— Зад тази традиция стои много история.

— Знам мита за Шочикетцал.

— Да, това е ацтекският мит. Всички деца учат в училище за Шочикетцал, богинята на любовта, насладата и красотата. Тя живеела в цветна градина, на върха на планината, високо в небесата.

— Мястото, където отиват всички добри воини.

Марипоса се засмя.

— О, знаеш и тази легенда, значи?

— Знам много легенди. Но тази специално не съм я научила от абуела.

— Това е прекрасно, Лус. Но корените на нашата традиция са много по-древни. Ние сме пурепеча, народ също толкова древен и горд, колкото ацтеките. Но днес старите обичаи умират. В Мексико, когато едно момиче навърши петнайсет години, quince anera, се организира голямо тържество в негова чест, за да бъде представено на света като млада жена.

— Прилича на големите купони по случай навършването на шестнайсет години, които мексиканските момичета правят в Щатите.

— Знам за това — каза Лус нетърпеливо.

Марипоса продължи:

— Прашната скалиста земя на Мичоакан е земя на селяни, трудно отвоювали всяко парченце обработваема площ, на кози и овце, на кирпич и дърво, на огън и риби, на пчели и пеперуди. Там митовете за древните богове — боговете на слънцето, на небето, на майката земя, смъртта, дъжда и плодовитостта — все още отекват в душите ни. Лус, нямаше ме повече от петнайсет години. Не бях тук за твоята quince anera. Провалих се и те подведох по всички възможни начини и знам, че би предпочела, да направиш това пътуване с баба си. Дори и с тия Мария.

Лус отклони погледа си.

— Но, независимо от всичко, аз съм твоя майка.

Момичето отново извърна глава и погледна Марипоса с очакване.

— Това е моят дълг. За мен ще е чест и привилегия да те заведа до Свещения кръг. Ще ми позволиш ли да те придружа? Por favor? Моля те!

Лус погледна към аквариумите. Какавидата беше черна и отвътре имагото очакваше да излезе на бял свят.

— Може би не напълно нов живот — каза тя, обръщайки се отново към Марипоса, която я гледаше с плаха усмивка, изпълнена с надежда. — Може би просто ново начало.

Лус стоеше до Ел Торо, с кутията с пепелта на Есперанса в ръце, и се взираше в оживения трафик на пътя пред техния мотел. Още малко и щеше да поеме към Мексико. Беше нетърпелива за това, което я очакваше в този следващ етап от нейното приключение. От първата му част беше научила, че нищо не става така, както е планирано. По-скоро, всяко пътуване беше низ от неочаквани преживявания. Погледна към кутията и се усмихна. На Есперанса щеше да й хареса. Всяка стъпка беше нова история.

— Все още мисля, че това е лудост! — възкликна Маргарет. Хвърли и последната чанта в претъпкания багажник на колата и се обърна към Марипоса. — Хайде, все пак ти си й майка. Не би трябвало да й позволиш да ни разкарва из Мексико с тази раздрънкана бричка.