Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Но ние не сме пеперуди, нали? — отсече рязко Лус. — Ние сме хора.

Марипоса отвърна спокойно:

— Да — кимна тя. — Разбира се.

— Правиш го, да звучи толкова просто. Толкова лесно — каза гневно Лус. — Пеперудата отлита и това не е нещо специално. Такава е природата й. Но ти беше моята майка. И ме остави, когато се нуждаех от теб. Мислех, че си мъртва!

Марипоса се сви в очакване на гневните думи, които знаеше, че Лус има нужда да каже.

В очите на дъщеря й се появиха сълзи.

— Ти си имала майка. Аз не! Имах нужда от теб. А сега се появяваш отново. Защо да ми пука? Как да ти повярвам, че няма пак да избягаш? Как ще се реваншираш за цялото това време? — Поклати глава и скръсти ръце на гърдите си. — Може би е прекалено късно, да започнем отначало.

Марипоса си пое дъх, преди да проговори. Знаеше, че това е много важен момент за тях двете.

— Често се позовавам на пеперудите, защото ми е трудно да говоря за себе си. Сравнявам се с тях и понякога — тя сви рамене, — това помага. Опитвам се да кажа по единствения начин, който познавам, че когато пеперудата излиза от пашкула на какавидата, тя продължава да съществува — същото създание, но в абсолютно нова форма и нов вид. Така че може би и ние не започваме напълно наново. Може би за нас е достатъчно да имаме просто ново начало в живота си.

Обърна се и отиде в кухненския бокс, за да сипе кафе. Знаеше, че и на двете им е нужно малко време, за да се успокоят. Емоционалното състояние на Лус беше като барут; и най-малката искра можеше да го възпламени.

— Искаш ли да седнеш? — попита тя и дръпна назад другия стол.

Лус се приближи и с неохота се настани до малката маса. Марипоса поднесе чашите с димящо кафе и с вълнение наблюдаваше, как дъщеря й сипва в своята огромни количества сметана, както правеше и Есперанса.

— Торта? — попита тя. — Правила съм я тази сутрин.

— Да, моля.

Марипоса наряза две големи парчета торта, постави ги в чинийки и когато приключи със задълженията си на домакиня, разгъна салфетка в скута си и се зачуди, как да подхване отново разговора, без да предизвика нов емоционален изблик. Лус седеше срещу нея и се взираше в тортата си. И двете бяха напрегнати.

Марипоса вдигна вилицата си.

— Лесно ли намери мястото?

— Да — отвърна Лус, вземайки и тя в ръка своята вилица. — Указанията ти бяха много точни. Сградата е чудесна.

— Апартаментите на горните етажи са хубави, не като моя. Но аз съм доволна от това място такова, каквото е. Устройва ме напълно. — Марипоса опита от тортата и се успокои, че беше влажна и не прекалено сладка.

— Ти си портиерка и чистачка на сградата, нали?

— Точно така.

Лус вкуси парченце от тортата.

— Вкусна е — каза тя, стараейки се да бъде любезна.

— Благодаря ти. А твоят приятел? Съли? Къде е той?

— Отиде до Аламо 26 26 Аламо — мисионерски център до Сан Антонио, където през 1836 г. се е провела най-прочутата битка между мексиканската армия и тексаските въстаници, по време на Тексаската революция. След края на революцията Тексас, се отцепва от Мексико и става независима република, а по-късно и американски щат. — Б.пр. — усмихна се Лус, като си спомни колко развълнуван беше Съли за тази екскурзия. — Каза, че не може да се прибере у дома, без да е видял това място. Маргарет тръгна с него.

— Коя е Маргарет?

— Жената, с която пътувам за Мексико.

Марипоса остави вилицата си.

— Извинявай. Да не каза току-що, че ще ходиш в Мексико?

Очите на Лус се разшириха и тя изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че е подхванала темата. Остави вилицата си и изтри устните си със салфетката.

— Може би. Не съм много сигурна. Зависи.

— От какво, ако мога да попитам?

Настана кратко мълчание.

Марипоса каза:

— Съжалявам, не исках да нахалствам.

Лус повдигна глава и я погледна изпитателно. Критичността в погледа й я прониза като с нож.

— Зависи — каза Лус със спокоен глас — от това дали ще отида в Ангангео.

— Ангангео?

— Да — Лус остави салфетката си на масата и изпъна гърба си. — Последното желание на абуела беше да си отиде у дома.

Марипоса седеше вцепенена на стола си.

— Тя искаше първо да дойдем тук, в Сан Антонио, както ти казах. Но след това смяташе да продължим с колата до нейното родно село. Мисля, че знаеше, че остарява и не й остава много време, и искаше да види за последно семейството си. Да се срещна с хората, които познавах само от снимките в албума и от историите, които ми разказваше. Не мисля, че абуела е искала да бъда сама в това пътуване, когато… когато е умирала.