Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус се изкикоти щастлива, че го вижда отново.

— Доколкото си спомням, ти имаше съмнения за това.

— Всъщност не. Но трябва да призная, че съм изненадан да те срещна тук. Значи продължаваш по пътя си.

Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос, но тя кимна.

— Най-накрая. Мислех, че ти вече ще си в Мексико.

— Не стана. Преследвах пеперудите в Тексас и имах късмет. Намерих едно невероятно струпване, недалече от Сан Антонио. Трябваше да се срещна с мой колега тук, на летището, но той се забави. Затова продължавам на юг без него.

Дойде неговият ред и той се обърна напред, за да оправи застраховката на колата си. Когато приключи, спря за миг и се усмихна на Лус, която пристъпваше към гишето.

— Късмет, пеперудено момиче! Ще се видим по-късно.

Беше й неприятно, че си тръгва. Искаше да го пита много неща за пътуването, но той вече беше на вратата. Тя насочи вниманието си към служителя и попълни нужните документи. Когато излезе от агенцията, видя, че Били я чака отвън. Почесваше се притеснено по изгорелия врат.

— Някога била ли си в Мексико?

— Не.

Той се намръщи.

— Така си и помислих. Ако имаш минутка, искам да ти покажа някои неща на картата — места за спиране, за престой и други такива. В Мексико трябва да си особено внимателен с почти всичко, което ти се изпречи на пътя.

— Супер! — отвърна Лус облекчена повече, отколкото можеше да изрази с думи.

Марипоса твърдеше, че знае пътя като линиите на дланта си, но тя имаше повече доверие в Били. Погледна часовника си.

— Къде си паркирал?

— В паркинга зад ъгъла.

— Чудесно. И аз съм там. Да вървим.

Тръгнаха към паркинга и когато стигнаха там, видяха Марипоса и Маргарет облегнати на капака на Ел Торо. Двете жени се изправиха изненадано, виждайки я с непознат мъж.

— Това е Били Макол. Той е от университета в Канзас. Тръгнал е към колониите на пеперудите, за да прави проучвания, и ще ни даде някои насоки за пътуването ни. Били, това е… — Погледна към майка си и се поколеба коя дума да използва. — Марипоса Авила — каза, като реши, че няма нужда от повече обяснения.

Усмивката на Марипоса беше сдържана. Тя не протегна ръката си към Били.

— А това е Маргарет Джонсън. Тя е от „Тайните езера“. Може да си я срещал в околността?

Маргарет се усмихна свенливо и протегна ръка, за да се здрависа с Били.

Той я разтърси силно, по мъжки и й отвърна, с пестеливата си усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем.

По лицето на Маргарет премина сянка и тя отстъпи леко назад.

След представянето, Били насочи вниманието си към Ел Торо.

— Значи това е колата ти? — попита той с изумление в гласа. Пръстите му несъзнателно подръпнаха мустаците му, докато обмисляше нещо. — Трябва да съм честен. Малко се съмнявам, дали ще се справите с тази стара кола. Някои от пътищата са доста лоши.

Маргарет се обърна и ги изгледа с поглед от типа „Нали ви казах!“

— Колата ще се справи — каза Марипоса.

Били наклони глава и погледна критично към нея.

— Мислите ли? Е, надявам се да сте права. Но все пак се притеснявам, като си помисля, че ще пътувате сами с тази кола. Или в която и да е друга кола, като става дума. Ако се развали случайно по пътя, няма да сте в безопасност. Знаете ли какво? Може би трябва да пътуваме заедно — и без това сме в една посока. Ще карам пред вас с моята кола и след като стигнем в Ангангео, ще продължа по пътя си.

— Благодаря, но ще се оправим — каза рязко Марипоса и скръсти ръце на гърдите си. — Знам езика, познавам тези пътища и тези стари фолксвагени.

— Чакай малко — обади се Маргарет, опитвайки се да разчисти тъмния облак, който Марипоса беше хвърлила върху тях. — Мисля, че идеята е много добра. Не искам да съм груба — обърна се тя към другата жена, — но съм пътувала в тази кола по-дълго от теб и бях в нея, когато се развали, последния път. Не желая това да се случи отново и да се окажем сами на някой пуст мексикански път. Затова смятам, че трябва да приемем предложението на Били. — Усмихна му се мило и погледна умоляващо Лус.

Лус погледна към майка си. От тона и позата й беше очевидно, че не иска да има нищо общо с Били. Но колата не беше нейна и не тя вземаше решенията.

— Благодаря ти, Били. Така определено ще съм по-спокойна. Да си призная, бях леко нервна за тази част от пътуването. Потупа капака на колата. — Не се обиждай, Ел Торо.

— Добре тогава. Ето какво ще направим. Ще се наредим на опашката, ще платим пътната си такса и ще пресечем моста, за да стигнем в мексиканската част. Ако имаме късмет, и двете коли ще минем на зелената светлина. Ако на някого му светне червено, това означава, че трябва да отбие за инспекция от граничния контрол. Тогава другата кола просто ще спре край пътя от другата страна и ще изчака. Така звучи ли ви добре?