Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Звучи ми като истински план — отвърна Лус.

— Колата ми е ей там — посочи Били към бял очукан джип през няколко коли от тях. — Ще мина пръв, а вие може да ме следвате. — Обърна се, за да отиде към колата си.

— Извинявай! Били? — провикна се внезапно Маргарет.

Той спря и я погледна въпросително.

— Не искам да ставам нахална, но тъй като и без това сме в една посока и спътникът ти не се е появил, може ли да пътувам при теб? Не бих те молила за такова нещо, но при нас е доста претъпкано.

Били поглади мустака си развеселен.

— Разбира се. Скачай вътре.

Лус последва Маргарет отзад, докато тя вадеше чантата си от багажника.

— Какво правиш? — изсъска й тя.

— Следвам примера на Стейси. Оставям се на вятъра, да ме отвее в нова посока. Ще си пробвам късмета с Били.

Лус изпита внезапен пристъп на ревност.

— Дори не го познаваш!

— Всъщност го познавам. Била съм на негов курс в университета. Той просто не ме помни.

Маргарет погледна през рамо и дръпна Лус на няколко метра встрани от другите.

— Виж какво, Лус. В момента съм излишна. Така ще имате възможност с майка ти да си поговорите на спокойствие. Имате нужда да останете насаме за известно време. А и фактът, че ще ми бъде много по-удобно в онази кола, отколкото на задната ти седалка, определено е бонус — ухили се тя.

Били запали двигателя на джипа си и натисна клаксона.

Маргарет се обърна към него.

— Ей сега идвам!

Прегърна силно Лус.

— Ей, ние все още пътуваме заедно, нали? Ще се видим от другата страна!

Затича се към колата, с нетърпението на дете, втурващо се към подаръците под коледната елха. Били отвори подканващо предната врата. Отвътре се разнесе музиката на Моцарт.

— Vamonos! — провикна се той.

Преминаха през Международния мост „Фар — Рейноса“ без инциденти, като изключим обичайното забавяне. Били ги поведе през оживените малки градчета по границата с техните прашни улици, шумни площади и безбройни магазинчета, отрупани с туристически сувенири. Улични продавачи се приближаваха до колите им по кръстовищата и агресивно се опитваха да им продадат герданчета и гривнички. „Евтино, госпожа, много евтино!“ Деца минаваха между спрелите на светофарите коли и предлагаха дъвки и други лакомства.

Градчетата свършиха и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се ширна безкрайната гола пустиня. Лус и Марипоса следваха джипа на Били в дълбока тишина, всяка потънала в своите си мисли, докато пътуваха през еднообразния, непривлекателен терен.

— От къде познаваш Маргарет? — попита най-накрая Марипоса, нарушавайки дългото мълчание в колата.

Този въпрос постави начало на разговора им. Лус започна, със съдбоносното обаждане на тия Мария по телефона, месец по-рано и поредицата от събития, довели Лус, до решението да върне пепелта на Есперанса в Мексико. Не спести нищо: проблемите с колата в Чикаго, Офелия и Анхел, раждането на бебето в Канзас, присъединяването на Маргарет, случайната среща с Били при „Тайните езера“ и намирането на телефонния номер, изписан на последната страница в тефтера на баба й.

— През цялото време обаче, каквото и да се случваше, винаги чувствах присъствието на абуела в колата — завърши тихо Лус.

— И аз го усещам.

— Така ли?

— Определено. Тя е тук с нас.

— След смъртта на баба, се чувствах толкова самотна — промълви Лус. — Не знаех какво да правя. Молех се да ми даде някакъв знак, че е още с мен. На следващата сутрин открих пеперуда монарх, току-що излязла от пашкула, в стаята, в която обикновено работеше. Беше такава изненада! Сезонът вече почти беше отминал и всички какавиди бяха станали пеперуди и бяха отлетели отдавна. Но тя беше там. А най-изумителното беше, че тази пеперуда не отлетя, когато я отнесох в градината. Остана с мен, сякаш искаше да ми обърне внимание на нещо. Бях напълно убедена, че абуела е дошла при мен, под формата на тази пеперуда. Това беше знакът, за който се молех.

Марипоса мълчеше.

— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.

— Изобщо не те смятам за глупачка — отвърна Марипоса. — Много, много хора са ми разказвали подобни истории — за пеперуди, които се появяват след смъртта на техен близък. Или за това, как пеперуда каца на рамото им, когато са били потиснати или тъжни. Най-трогателна за мен е историята за пеперудите, открити по стените на детските бараки в концентрационния лагер „Майданек“ в Полша по време на Втората световна война, издраскани вероятно с камъчета или с нокти. Представи си тези малки нежни пръстчета как дълбаят с ноктенцата си мечтите си по единственото „платно“, с което са разполагали, по стената. От хилядолетия навсякъде по света, има легенди и митове за пеперудите. Аз лично отравям молба към боговете всеки път, когато пускам нова пеперуда. Мисля, че историята ти е всичко друго, но не и глупава. Ние имаме специална връзка с пеперудите.