Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Марипоса присви устни и погледна извинително към Лус.

— Съжалявам, но говориш на грешната майка.

Лус отвори вратата от страната на шофьора, потупа покрива на колата и извика:

— Стига сте мрънкали. Влизайте вътре! Трябва да успеем да стигнем до границата!

Времето беше хубаво, но леко облачно — чудесно за пътуване. Ел Торо беше пълен до горе, маслото му беше проверено, а те имаха много вода за пиене. Съли беше прегледал колата, преди да тръгне за Милуоки, и въпреки че отново им предложи, да си наемат някой джип, беше заявил, че „Бръмбарът“ е наред.

След като Марипоса се съгласи, да тръгне с тях, всичко си дойде на мястото от само себе си. Тя беше изминавала пътя до Мичоакан много пъти, макар и невинаги, за да види семейството си. Лус не беше наивна. Знаеше, че гъстите гори в този щат на Мексико гъмжаха от наркокартели.

Тия Мария предпочете, да си остане у дома.

— О, скъпа, изобщо не съм в състояние, да направя онова изкачване — каза тя, когато Лус й предложи да дойде с тях. — Мястото е на около две хиляди и седемстотин метра височина. Няма да направя и стъпка и ще пукна от задушаване. Освен това вече съм била там. Нямам нужда да ходя отново. А и не виждам, как ще се напъхам на задната седалка на твоята мъничка кола!

Отказът й обаче имаше и добра страна, защото тя предложи да гледа Серена. Последния път, когато Лус видя малкото чихуахуа, то се беше настанило удобно в широкия скут на Мария и безгрижно похапваше, от пълна купа с храна.

Лус наблюдаваше Маргарет, докато тя се пъхаше на задната седалка. Независимо от цялото й оплакване от Ел Торо, градинарката беше добър спътник. Лус се чувстваше късметлийка, че е намерила толкова отговорен приятел, някой, който винаги я подкрепяше. Порази я мисълта, че тя всъщност беше по-близка по възраст до Марипоса, отколкото до нея. Двете жени бяха имали напълно различен живот и Лус се зачуди, как ще се спогодят. Маргарет се държеше много закрилнически към Лус, а Марипоса показваше ясни признаци на недоволство, от намесата й.

След това Марипоса се настани на задната седалка. През последните 48 часа, откакто бяха решили да тръгнат заедно, се държаха изключително любезно, една към друга, но не говореха за нищо друго, освен за подготовката на пътуването. Имаха много работа и бяха облекчени, че трябваше да се занимават с нещо, при цялото клокочещо под повърхността напрежение между тях. Лус се притесняваше, накъде можеха да ги отведат разговорите им по време на пътуването им в това тясно пространство през следващите дни. Със сигурност щяха да засегнат някои болезнени теми. Но нямаше смисъл да се тревожи и да си губи времето в момента за това, въздъхна тя. Беше взела решение и посоката й беше ясна. Имаше нужда само от малко смелост, за да я следва.

— Добре, абуела — каза на висок глас. — Ще те заведа у дома.

Подаде кутията с пепелта на Маргарет, за да я остави на задната седалка. Марипоса наблюдаваше действията им с благоговение. Когато се обърна отново напред, погледът й се срещна с този на Лус и тя й се усмихна. И двете знаеха, че в този миг мислеха за Есперанса.

Говореха за незначителни неща, докато пътуваха от Сан Антонио през покрайнините на тучната хълмиста земя, покрай богатите плодородни ферми и ивиците суха и ронлива земя, обрасла с храсталаци и бурени. Три часа по-късно, стигнаха в малкия пограничен град Макалън, последната спирка, преди да преминат в Мексико. Градчето беше точно такова, каквото си го представяше Лус: разнородна смесица от магазинчета по главната улица с големи табели, показващи къде можеш да се отбиеш да хапнеш, да си купиш всякакви джунджурии, да обмениш долари в песо и да застраховаш колата си. Решиха да си разпределят задачите и да се срещнат при колата след един час. Маргарет отиде да обмени пари, а Марипоса да потърси пътни карти. Лус пъхна чантата си плътно под мишница и отиде да направи застраховка на Ел Торо. На опашката пред нея имаше двама мъже. Мъжът точно пред гишето беше латиноамерикански тип и носеше голяма бяла каубойска шапка. Зад него стоеше висок мъж с кафява риза и дънки, който й се стори познат. Тилът му под оръфаната сламена шапка беше загорял от слънцето. Той се извърна, за да прочете отпечатаните и закачени по стената инструкции.

— Били! — провикна се Лус.

Били Макол се обърна и след няколко секунди колебание, на лицето му грейна усмивка, когато я разпозна. Той се разсмя и поклати невярващо глава.

— Я, момичето с пеперудите! Виждаш ли? Казах ти, че ще се срещнем отново. Все повече се убеждавам, че светът е много малък.