Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Марипоса погледна към Лус, после отново извърна лице към пътя.

— Стро. Казваше се Максимилиън Стро.

Лус повтори името наум. Струваше й се напълно чуждо.

— Това не е твоята фамилия. Така и не се оженихме. Знаеше ли го?

— Да. Искала ли си въобще, да се омъжиш за него?

Загадъчна усмивка се появи на устните на Марипоса.

— Бях на осемнайсет години. Когато избягах с него, дори пред ум не ми минаваше мисълта за брак. По-късно, когато открих, че съм бременна, да, поисках да се оженим. Очаквах, че това е най-естественото нещо. Настоявах за това.

Млъкна и Лус задържа дъха си, в очакване да продължи.

— Макс не пожела.

— И наистина просто те е изоставил?

Марипоса кимна спокойно.

— Работех като сервитьорка в местен клуб. Една вечер се прибрах у дома след края на смяната си и него го нямаше. Беше оставил бележка и каквито пари беше успял да събере. Доста жалка сума всъщност.

— Какво пишеше в бележката?

— Не много. Беше просто надраскано изречение на някакво листче. Пишеше „Съжалявам!“.

— Само това ли? Нищо повече? — Лус се изпълни с гняв срещу този човек. — Какъв задник!

Марипоса кимна бавно с глава.

— Как си могла да бъдеш, с такъв кретен?

— О, той беше много чаровен. Макс беше различен от всички други младежи, които срещнах в университета. Беше чуждестранен студент от Германия и беше толкова красив с бледо русата си коса, сините си очи и онази усмивка… — Погледна към Лус и млъкна рязко.

Лус не се усмихваше.

— Обичаше ли го?

През всички тези години се беше надявала, че въпреки цялата им трагична история, майка й поне беше обичала баща й.

— Да. Много. С цялата любов, която си представях, че може да съществува на осемнайсет години. Никога след това не съм изпитвала такава любов към друг мъж. Нито пък съм изпитвала преди това. Той беше първият ми любовник. — Млъкна. — Надявам се, че това не те шокира.

— Моля те — изсмя се Лус.

— Със сигурност щеше да шокира майка ми.

Лус се замисли за разговорите, които беше водила с баба си за отношенията й със Съли.

— Може би не. Абуела беше старомодна, но не и лицемерна.

— Тя мразеше Макс. Това поне беше абсолютно сигурно.

— Мислех, че никога не го е срещала!

— С баща ми се запознаха с него, когато дойдоха да ме видят в университета. Обядвахме заедно. Помня, че Макс пиеше немска бира, а татко — мексиканска. Мама смяташе, че той е превзето интелектуален, суетен, егоцентричен. Всичко това беше напълно вярно. Тя не харесваше нищо в него, дори начина, по който държеше цигарата си. Нали се сещаш, между показалеца и палеца си, ето така.

Вдигна ръка и й показа този стар европейски маниер на пушене. Лус се засмя, като си го представи.

— Защо ми е казала тогава, че никога не го е срещала?

— Така ли? Бедната мами. Или е заличила несъзнателно този спомен от ума си, или — по-вероятно — го е мразила толкова силно, че не е искала да знаеш нищо за него, дори нещо лошо. Лус, той не беше зъл човек. Никога не ме е бил или наранявал по някакъв начин. Когато бяхме заедно, се смеехме много и си прекарвахме чудесно. Но беше на двайсет години и не бе готов за жена и дете. А по времето, когато си тръгна, вече бяхме започнали да се караме за пари и за бебето. И така, като типичното разглезено малко момченце, каквото беше, той просто избяга и се прибра у дома си, в Германия. Жалко е, че дори не знам, от кой град е.

— Прав му път!

— Да. Но със срам трябва да призная, че ми разби сърцето. И по-лошо, съкруши духа ми. Някой може би ще каже, че съм получила справедливо наказание, задето избягах от родителите си. Но да нося детето му, а той да ме зареже така безцеремонно, да бъда сама, без никаква подкрепа — това беше изключително унизително. Бях съсипана.

Лус кимна разбиращо и отвори прозореца, за да вдиша чист въздух.

— Стига толкова засега — каза тя тихо.

Загледа се в пейзажа, край който минаваха, и си помисли, че след като научи всички тези неща за баща си, това не промени по никакъв начин нейния свят. Не изпитваше никакво желание да го потърси и да се запознае с него. Той не беше оставил нищо след себе си, дори името си. И, обратното, беше нетърпелива да научи колкото се можеше повече за живота на майка си — за решенията й, за постъпките й, за чувствата й. Чувстваше дълбока връзка с нея, която не можеше да проумее, защото тя я беше изоставила.

— Твоят приятел… — започна Марипоса плахо. — Той някога удрял ли те е?

— Съли? — извика Лус изумена. — Не! Никога. И никога не би го направил.