Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Не съм съвсем сигурен.

— Преживях толкова много неща през изминалите седмици. Нямаш представа.

— Лоши неща ли? — попита той и тревогата пролича в гласа му.

— Не. Но вече не съм същият човек, който бях, когато тръгнах от вкъщи. Вече не знам коя съм точно. И съм уморена, Съли. Липсва ми домът ми в Милуоки, кухнята ми, леглото ми. Искам да се прибера.

Той пак я притисна в прегръдката си. Беше толкова силен, че не си даваше сметка, че Лус направо не можеше да си поеме дъх, но дори и това мечешко стискане я караше да се чувства спокойна и защитена.

— Лус, не можеш да се откажеш сега. Трябва да продължиш.

— Но ти самият ми казваше, че пътуването е прекалено опасно. Че не трябва изобщо да тръгвам, а да си остана вкъщи.

— Това беше преди.

— Преди какво?

— Преди да разбера, колко важно е цялото това нещо. Имаш нужда да бъдеш известно време сама с майка си. Да се прибереш у дома ще означава, че се отказваш, преди целта на пътуването ти да е изпълнена.

Тя въздъхна, все още неубедена.

— Мога отново да тръгна в друго, по-удобно време.

— Каква беше първоначалната причина, да тръгнеш на път — попита я той.

— Да върна пепелта на абуела у дома. Но аз го направих.

— Не, не си.

Лус повдигна глава и го изгледа въпросително.

— Тя казваше, че иска да се върне в Ангангео — напомни й Съли.

— Но…

— Помисли си, мила. Есперанса беше умна възрастна дама. Ако е знаела, че майка ти е жива, тя е знаела и че ще се срещнете тук, в Сан Антонио. Искала е, да направиш това изкачване в планината при пеперудите с майка си. Не с нея. Никога не е имала предвид двете заедно да стигнете до там.

— Но тя каза, че иска…

— Трябвало е да отидеш там с Марипоса.

Лус отпусна глава на рамото му; сърцето й биеше все по-бързо, докато обмисляше думите на Съли.

— Ами ако тя не иска да дойде?

— Попитай я. Но ще тръгне. Мога да се обзаложа.

Тя се извърна по корем, облегна се на лакти и го погледна в очите.

— Чакай да видя, дали съм те разбрала правилно. Казваш ми, трябва да помоля Марипоса, да дойде до Свещения кръг заедно с мен. В Мексико.

— Точно така.

Лус се взираше в него с потрес.

— Кой си ти и какво си направил с моя приятел? — попита го закачливо.

Любящите й очи се плъзнаха по сънливото му лице. Обичаше, как сутрин светлата му коса се разпиляваше по възглавницата, обожаваше наболата по страните му брадичка. В ранните часове, като този можеше да види ранимостта на момчето в едрото тяло на мъжа, в който се беше превърнал.

Той се взираше мълчаливо в нея, както обикновено, смеейки се тихичко на закачката й.

Лус протегна ръка и прокара пръсти нежно по лицето му, от челото до брадичката му.

— Толкова съжалявам, че не се обадих отново. Загубих зарядното на телефона си, но това беше само удобно извинение. Истината е, че не исках да говоря с теб. Мислех, че постоянно ще се опитваш да ме разубеждаваш, както беше направил преди. Не исках пак да се караме. Особено в онези моменти, когато самата аз не вярвах, че ще имам сили да продължа. Аз просто…

Съли постави пръст на устните й.

— Шшш… Знам. Няма да те лъжа, нарани ме. Но само защото се страхувах да не те загубя. Бях инато магаре. Трябваше да те окуража от самото начало. Ти имаше нужда от това пътуване. Сега го разбирам. Затова стига с извиненията. И двамата спираме. — Целуна я нежно. — Но ти трябва да продължиш за Мексико.

— Ела с мен!

— Не мога. Дори да исках, нямам паспорт.

Лус изпуфтя тежко, победена от аргументите му.

— Но има едно нещо, което можеш да направиш за мен — каза Съли.

Тя се усмихна и му хвърли лукав поглед.

— Мислех, че вече съм го направила.

— О, да, определено — отвърна доволно той. — Но си мислех за нещо друго. След като отделих толкова време да поправям Ел Торо, може би няма да имаш нищо против да ме откараш до летището с него?

Лус се засмя и обви ръце, около врата му.

— Разбира се. Но първо, нека ти разкажа легендата за богинята Шочикетцал и воините.

Марипоса се взираше във вратата половин час преди времето, в което се очакваше Лус да дойде. Умът й пробяга през дългия списък с неща, които си беше определила да изпълни, след като дъщеря й се съгласи да се отбие в апартамента й. Спа съвсем малко, представяйки си разговорите, които може би щяха да водят. В дрямката си, в своето полусъзнателно състояние си представяше доста неща. Най-вече се връщаше към един от най-чистите си спомени, който я беше крепил и в най-тежките моменти през всичките години на зависимостта й. Виждаше малката пухкава ръка на Лус доверчиво отпусната в нейната, когато тя беше още съвсем невръстно момиченце, все още не можеше да ходи добре и зависеше от майка си, да я води и да не позволява да пада.