Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Да. В деня преди да умре я намерих в градината, застанала като статуя. Беше рано сутрин. Не беше в кухнята, както обикновено, леглото й не беше оправено, така че разбрах, че нещо не е наред. Когато я открих, още беше по нощница. — Млъкна, припомняйки си онази сутрин. — Изглеждаше толкова тъжна. Толкова притеснена. Все повтаряше, отново и отново, как веднага трябва да тръгнем за Сан Антонио. След това трябваше да продължим към Ангангео, за да се срещнем с другите роднини. Мислех, че бърза, за да стигнем в Мексико до първи ноември за празненството за Деня на мъртвите. Сега знам, че е бързала да види теб. Каза ми, че има неща, които не знам за теб. Че докато сме на път, ще имаме време да си поговорим за това в колата. Но на следващия ден умря.

Марипоса беше побледняла, докато я слушаше, с широко отворени от вълнение очи.

Лус продължи:

— Ако абуела беше жива, сега щеше да е тук.

Устните на Марипоса се разтрепериха и тя повдигна ръка, за да ги прикрие, и извърна глава.

— Искам да ти покажа нещо.

Лус се обърна и се протегна към задната седалка. Намери кутията с пепелта на Есперанса и внимателно я премести отпред. Усмихна се от вълнение, като видя странната колекция от даровете, с които беше украсена: шантавите и ярки букви на Стейси, се виеха по цялата кутия заедно с няколко красиво изрисувани пеперуди; опаковките от сладкиши и другите закуски, превърнати в хартиени цветя, увехналите невени и мексиканските звезди, бележката за кутията с масло, страницата със записките на Маргарет и чифт плетени розови терлички.

Марипоса погледна кутията, с недоумение.

— Това са тленните останки на абуела.

Жената зяпна от изумление и ахна. Взираше се в кутията като вцепенена, няколко секунди, после избухна в сълзи. Протегна се към нея с треперещи ръце и я взе в скута си.

— Донесла си пепелта й? — попита все още шокирана тя.

Вече не сдържаше раздиращите я отвътре емоции. Сълзите потекоха свободно по лицето й и въпреки че беше свела глава, не можеше да спре и да скрие задушаващите стонове, които идваха право от сърцето й. Наведе се към Лус и посегна да я прегърне. Момичето застина, за миг се опита да се възпротиви, но пепелта на Есперанса между тях сякаш й нашепваше думите на прошка, които самата тя не беше успяла да каже. Лус се предаде на чувствата си, очите й се навлажниха и главата й се отпусна на гърдите на майка й.

— Съжалявам — каза Марипоса, докосвайки плахо с устни косата й. — Толкова съжалявам.

Докато слънцето залязваше в есенното небе, Лус остана така, в прегръдката й, с пепелта на баба си на коленете си. В преплетените клони на дъбовете над главите им, птичките пееха в гнездата си своите вечерни песни. Сърцето й най-накрая откликна, заслушано в нежните, успокояващи звуци, с които някоя майка там горе приспиваше своето дете.

Спокойната гълъбовосиня светлина на зората пълзеше по стените на скромната хотелска стая, когато Лус отвори очи. Все още беше замаяно сънлива, изпълнена с живителното спокойствие на добрия нощен сън. Пробуждайки се постепенно, почувства ръцете на Съли, обвити около тялото си като топло одеяло. Вдиша дълбоко и се опияни от аромата на плът и секс.

Усмихна се леко, сластно и си спомни за историята на Офелия за богинята Шочикетцал, която правела любов с ацтекските воини с пеперуда между устните си. За да се жертват в битките, им обещавала вечен живот, далече, далече в своята планинска градина. Съли беше дошъл да се бори за нея, осъзна изведнъж тя, и се пресегна да погали меките косъмчета по ръцете му. Какво можеше да му обещае в замяна?

Умът й се залута отново, из всичко случило се през изминалия ден. Сред покоя на това свежо утро, можеше да си даде малко време, за да събере парченцата от струпалите се накуп хаотични вчерашни събития. Все още й беше трудно да приеме, че майка й беше жива. Дори сега се запита, дали просто, не го беше сънувала.

Когато с Марипоса се върнаха в къщата след разходката си, вътре цареше неловко мълчание. След като всички в стаята усетиха, че двете жени са постигнали поне някакво примирие помежду си, облекчението беше осезаемо. Най-накрая се разкри идентичността на мъжа, който стоеше като скала до Марипоса, когато тя обясняваше коя е. Казваше се Сам Утринната звезда и се представи простичко като неин „приятел“. Въпреки че от начина, по който я гледаше, Лус си помисли, че чувствата му определено бяха много повече от приятелски. През останалата част от вечерта погледът на Сам се връщаше отново и отново към Марипоса, опитваше се да прецени умората й и настроението й. Съли се държеше по същия начин към Лус.