Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Пред очите на Лус изплува, написания на последната страница на тефтера номер и всичко й се изясни. Есперанса явно беше бързала да го да запише, когато тя беше влязла в стаята. Събитията се навързваха, едно подир друго.

— Да.

— Абуела не ми е казвала, че тия Мария е звъняла.

— Сега всичко това, вече е без значение — каза Марипоса съкрушено. — Искаше ми се да бях звъннала аз. Само ако бях достатъчно смела… Може би щях да имам шанса да чуя гласа й. Поне веднъж, преди да… Щях да я помоля да ми прости.

Лус се обърна и видя Марипоса да стои с клюмнала глава, лицето й беше сгърчено, в неизразима агония. Във всичките си мечти и фантазии, никога не си беше представяла, как майка й плаче. Не можеше да го понесе.

— Марипоса — каза тя, използвайки за пръв път името й. — Абуела щеше да ти прости. Знам, че те обичаше. Винаги говореше за теб с толкова нежност. Тя беше твоя майка. А няма нищо по-силно, от майчината любов. — Болката отново я прониза и не можа да се въздържи: — Или поне така съм чувала.

Марипоса изтри очите си и се усмихна примирено.

— Съжалявам. Знам, че заслужавам този коментар.

Лус сведе поглед към земята. Секундите минаваха и тя се чувстваше зле, заради заяждането си. Не й харесваше да рита някой, който вече беше паднал на земята.

— Всъщност съм сигурна, че щеше да ти прости. Или вече го беше направила. Абуела идваше насам да се срещне с теб.

Марипоса вдигна рязко глава и копнежът във влажните й очи беше направо болезнен.

— Така ли?!

Лус кимна.

— Тя искаше да направим това пътуване. Не аз. Трябваше да я видиш. Точно след обаждането на тия Мария, започна да се държи, като обсебена, правеше планове, проучваше пътни карти… Никога не я бях виждала толкова твърдо решена да направи нещо. Дори купи кола! Похарчи всеки цент, който беше спестила. — Разсмя се при спомена. — Криеше парите си под матрака.

Лек смях излезе от устните на Марипоса. Тя вдигна ръка да прикрие устата си, но иззад пръстите й Лус видя първата истинска усмивка да разцъфва на все още покритото със сълзи лице.

— Кола? Каква кола?

— Ето тази — отвърна Лус и посочи надолу по улицата. — Виждаш ли я?

Марипоса изви глава, нетърпелива да я зърне.

— Коя е?

— Оранжевият фолксваген „Бръмбар“.

Тръгнаха бързо обратно към къщата. Марипоса се надигаше на пръсти, за да види по-добре, сред редицата коли.

— Виждам я! — възкликна тя и се разсмя като момиченце. Изтича право при Ел Торо.

— Да, тази е.

— Това е Vocho! — каза тя и усмивката отново огря лицето й. — Така наричаме тези фолксвагени в Мексико. Мами ми разказваше често за „Бръмбара“, който имала, когато още била с първия си съпруг, Луис. Това била първата й кола. И тя била оранжева като тази. Наричала я La Monarca.

Лус се засмя, щастлива, да научи нещо ново за баба си.

— Аз нарекох тази, Ел Торо.

Марипоса я погледна замислено.

— Фердинанд?

— Знаеш приказката?

— Разбира се. Фердинанд Бика. Беше ти любимата приказка. Някога ме молеше да ти я чета, почти всяка вечер преди лягане.

— Спомням си книжката — каза Лус. После добави, за да прекъсне нежелания момент на близост с Марипоса: — Но не си спомням, как ми четеш от нея. За малко да я кръстя Фердинанд, но исках да дам на колата име, което да й вдъхва повече сила. Само дето се оказа, че тя наистина е повече Фердинанд, отколкото бик. Не върви бързо и от време на време се разваля. Но поне има характер.

Марипоса се засмя, като си представи картинката.

— Харесва му да поспира и да помирисва цветята, така ли?

— Да — отвърна Лус, неохотно наслаждавайки се на споделения спомен. Постави ръка на дръжката на колата. — Понякога просто сядам вътре, за да помисля. Струва ми се, че усещам присъствието на абуела.

Марипоса внезапно стана сериозна.

— Така ли? — Надникна през прозореца. — Може ли… може ли да вляза вътре? Само за минутка?

— Да, защо не.

Лус бръкна в джоба на палтото си и извади ключовете. Отвори вратата и наблюдаваше, как Марипоса сяда на мястото до шофьора. Изпуфтя нервно и влезе и тя, притеснена, че ще бъде в това тясно пространство с майка си. Отвори прозореца, за да влезе свеж въздух вътре. Известно време двете стояха в неловко мълчание. Лус потропваше с пръсти в скута си, после хвърли бърз поглед през сведените си клепачи към Марипоса. Тя стоеше неподвижно, като вцепенена, с прилежно отпуснати на бедрата си ръце.

— Наистина ли е идвала… да се срещне с мен? — попита най-накрая, поглеждайки Лус с наранените си очи.