Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Пуснете ме навън!

Съли изтича до нея.

— Дайте ни минутка — обърна се той към останалите. — Оставете на мен.

Сложи ръка на дръжката и отвори веднага вратата. Лус се впусна напред, за да избяга от цялата тази лудост, едва успяваше да си поеме дъх. Стигна до Ел Торо, където можеше да се скрие и да се почувства в безопасност. Дръпна вратата, но тя беше заключена. Чантата й беше останала в къщата. Отчаяна, тя се строполи на тротоара, отпусна глава на коленете си и захлипа, опустошена от шока и болката, която я разкъсваше отвътре.

И тогава дойде Съли. Ръцете му се обвиха около раменете й, познати и силни, и я притиснаха към гърдите му. Беше забравила, каква сигурност й даваше прегръдката му. Той не каза нищо. Нямаше нужда да го прави. Тя се вкопчи здраво в него, нейната котва, когато съдбата я беше тласнала, по бурното течение на живота. Не знаеше, колко време бяха стояли така, но в един момент Лус се успокои дотолкова, че да забележи, как ръцете му нежно галеха косата й. Сгушена в него, чуваше как сърцето му бие равномерно и спокойно. Устните й се помръднаха.

— Съли?

— Да, скъпа?

— Какво става? Какво правиш ти тук?

— О, божичко, Лус — въздъхна той. — От къде да започна? Последните дни бяха истинска лудница. Но първо, как си ти? Това е най-важното.

Тя се изсмя горчиво.

— Не знам.

— Добре. Честен отговор. — Той млъкна за миг, после продължи: — Преди няколко дни бях у вас и поливах цветята, както ме беше помолила, когато телефонът звънна. Отначало помислих, че си ти и се заслушах. После чух някаква жена да оставя съобщение на секретаря и да казва „мами“. Веднага разбрах, че тя не знае, че Есперанса е мъртва. Помислих, че е леля ти, и се спуснах към телефона. Но тя вече беше затворила. Затова звъннах на номера, който беше оставила за връзка. Не беше леля ти. Но когато ми каза, че е майка ти, съвсем се обърках. Ти си ми казвала, че майка ти е починала. Веднага се досетих, че цялата история е много объркана. Мислех само, как пътуваш за насам и какво ще откриеш. Лус, не исках да дойдеш и да ти изтресат новината. И да си сама. Но не успях да се свържа с теб. Така че нямах друг избор и хванах първия самолет за Сан Антонио и ето ме тук.

— За да бъдеш с мен.

— Казах ти. Ще бъда винаги до теб, когато имаш нужда. Където и да се намираш.

Лус си пое дъх, попивайки силата на любовта му. Усети, как беше успял да разтопи леда, замразил сърцето й преди минути.

— Значи — започна тя и преглътна тежко, защото все още не можеше да накара тези думи да излязат от устата си. — Значи… тази жена е моята майка?

— Май е така.

Тя затисна устата си с юмрук, за да не извика. Как беше възможно майка й да е жива? Умът й не можеше да го приеме още! Есперанса й беше казала, че е мъртва. През всички тези години… Но въпреки че го отричаше, един тъничък глас се обаждаше някъде от дълбините на съзнанието й, потрепващ от надежда и изумление. Истина ли беше? Радостта при тази вероятност, страхът, че може да се окаже вярно, всичко се преплиташе в нея и главата й беше като в мъгла.

Отдръпна се назад, за да погледне Съли. Той я гледаше открито, сините му очи бяха както винаги спокойни и излъчваха сигурност. Отново я притисна силно в прегръдките си и не я пусна. Лус се подчини и отпусна главата на гърдите му.

— Майка ми е жива — каза тя, вече по-спокойно. Изговарянето на тези думи и фактът, че ги чу да се носят из въздуха, й помогнаха да приеме истината.

— Да.

— Но, Съли, къде е била през всички тези години?

— Мисля, че трябва да попиташ нея самата за това.

Лус тръсна глава и почувства, как паниката отново се надига в нея при мисълта, че ще трябва да се изправи срещу тази жена.

— Не. Не искам да говоря с нея. Не съм готова. Не знам какво да й кажа!

Съли я потупа успокояващо по рамото.

— Разбирам те — каза той. — Но ако това е някакво утешение, мисля, че тя е по-уплашена от теб. Лус, помисли малко. Винаги си казвала, колко много ти липсва майка ти, как искаш да знаеш повече за нея.

— Мислех, че е мъртва.

— Но тя не е! Жива е. Всичко, за което някога си мечтала, е там, в онази стая.

Лус извърна глава и погледна към къщата, през обраслия с шубраци и плевели двор. Разстоянието й се струваше огромно.

— Ще дойда с теб — продължи да я придумва ласкаво Съли. — Няма да си сама.

Тя се поколеба, изпълнена с гняв, водена от някакво смътно желание да обърне гръб на тази жена, която преди години беше обърнала гръб на нея.

— Само за малко.

— Добре, може би само за малко — каза Лус с нежелание. — И без това трябва да взема Серена.