Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Зяпна широко от изненада, докато го гледаше, как пристъпва колебливо към нея, с ръце в джобовете. Носеше панталони в цвят каки и кафявата карирана риза, която му беше подарила за рождения ден. Обикновено рошавата му коса сега беше току-що подстригана и сресана. Стигна до нея, прегърна я силно, после се отдръпна неловко назад. Сините му очи я гледаха с тревога и притеснение. Това я уплаши.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя — каза простичко той.

— Но… — тя не знаеше, какво да каже повече, в този момент.

Отговорът му не обясняваше, защо е тук, в къщата на леля й. Точно сега. Искаше да го пита толкова неща, но вниманието й беше привлечено от другите двама души, които последваха Съли в стаята. Единият беше висок мъж, индианец. Кожата му изглеждаше опъната и същевременно сбръчкана като на човек, живеещ повечето време на открито, очите му бяха кафяви, с цвета на богатата, плодородна земя. Беше гладко обръснат и спретнато облечен, с велурено сако. Когато влезе, свали каубойската си шапка и я задържа в ръката си. Само той не гледаше към нея. Погледът му беше вперен в стройната слаба жена, която вървеше бавно до него.

Тя беше фина жена, толкова крехка, че изглеждаше сякаш и най-слабият повей на вятъра можеше да я отвее, и все пак в нея се усещаше някаква особена издръжливост и сила, особено в изпънатата й, като на танцьорка стойка. Меката й кестенява коса беше дълга и падаше на вълни, почти до кръста на старомодната й синя рокля на цветя. В чертите на лицето й имаше нещо познато. Лус си помисли, че сигурно й е някаква роднина, и се усмихна леко. Жената явно се изненада от това, но очите й грейнаха и тя също се усмихна колебливо.

Напрежението в стаята беше толкова плътно, докато всички стояха неподвижни и се взираха с изкуствените си усмивки в Лус, че можеше да се разсече с нож. Тя усети, как мускулите на тялото й също се напрягат, от натиска на цялата тази недоизказаност, която витаеше наоколо. Тези двамата бяха прекалено възрастни, за да са нейни братовчеди. Може би някаква друга леля и мъжът й? Погледна към тия Мария, очаквайки да й ги представи, но тя стоеше, без да помръдва, и очите й искряха, вперени в другата жена в стаята.

Високият мъж постави ръка на рамото на жената и я стисна. Тя потрепна леко и го погледна, после кимна, обърна отново глава към Лус и пристъпи към нея. Инстинктивно Лус направи крачка назад. Жената спря в същата секунда. Погледът й не се откъсваше от лицето на Лус, плъзгаше се по него, сякаш искаше да го запомни, с най-малката подробност. Изглеждаше, като че ли цялата трепереше от сдържано усилие.

Междувременно Мария, неспособна да издържи напрежението и миг повече, се обади:

— Прилича много на мами, нали?

Жената се усмихна тъжно и кимна с глава. Лус се стресна при думата „мами“.

— Познавала си баба ми? — попита тя.

— Много добре — отвърна жената. Гласът й беше спокоен и някак приятно галеше слуха й. — А ти, естествено, си Лус.

— Да.

— Me conoces? Знаеш ли коя съм аз?

Гласът, изражението… Лус почувства, че знаеше отговора, но съзнанието й не можеше още да го възприеме. Поклати несигурно глава.

— Не.

В очите на жената проблесна разочарование, заменено веднага, с пълно разбиране.

— Лус — започна тя, после се поколеба. — Лус, аз съм майка ти.

Момичето чу думите, но те й се сториха напълно безсмислени.

— Какво?

— Вярно е — намеси се Мария. — Скъпа, това е Марипоса. Майка ти.

Лус тръсна глава.

— Не — каза рязко тя. — Това не е възможно. Майка ми е мъртва.

— Не, не съм мъртва — отвърна жената. — Тук съм.

Лус само поклащаше глава, отказвайки да повярва. Виеше й се свят. Жената протегна ръка, но тя трепна и отстъпи назад.

— Какво става тук? — извика гневно. — Защо ми казваш това? — Погледът й прескочи от тази непозната жена, към леля й, после към Съли. — Защо го правите? Абуела ми каза, че майка ми е мъртва!

Всички започнаха да говорят един през друг, да дават обяснения, които звучаха в главата й, като безсмислен, адски шум. Марипоса, майка, Лус, истина… Запуши ушите си с длани и затвори очи. Хората в стаята я заобиколиха, чужди ръце я докосваха плахо.

— Спрете! — извика тя и стисна още по-силно очи.

В стаята веднага стана тихо. Лус отвори очи и видя, че всички я гледаха с очакване. Дойде й прекалено много. Обърна се и се затича към входната врата. Трябваше да излезе, да бъде на чист въздух. Хвана дръжката на вратата, но не успя да я отвори. Започна да тропа по нея и да крещи: