Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Може би, защото за нея това не беше само пътуване до светилищата на пеперудите. Основната й цел беше, да върне останките на баба й у дома. През последните дни беше осъзнала, че иска да се срещне и с останалите членове на голямото си семейство, да почете Есперанса, да седне с роднините си, на гроба й в Деня на мъртвите.

А най-голямата й тайна беше толкова абсурдна, че не смееше да я признае нито на Съли, нито на Маргарет, дори и на самата себе си. Дълбоко, дълбоко в сърцето си тя вярваше, както нейните предци бяха вярвали от векове, че душата на баба й ще се завърне там като пеперуда монарх в Деня на мъртвите. По време на целия този път я крепеше смътната надежда, че ще почувства присъствието на Есперанса, когато пеперудите минат през нейното село. Надежда ли беше това, или вяра в нещо необяснимо?

Лус остави на пода винената си чаша и допря дланите си, една в друга.

— Маргарет, първо, благодаря ти — каза искрено и развълнувано тя. — Предложението ти е много мило и наистина го оценявам. Но за мен това пътуване е много повече от посещението на колониите на пеперудите. Аз отнасям пепелта на абуела у дома. — Вдигна отчаяно ръце във въздуха. — Без леля ми обаче не знам как да го направя. Просто трябва да я намеря.

Изправи се, смазана от безнадеждността на положението, в което се намираше, и захвърли тефтера на баба си на земята.

— Къде е тя? — извика и се разплака от отчаяние.

— Чакай. Какво е това? — попита Маргарет, взирайки се в пода.

Лус се обърна и проследи погледа й. Тефтерът се беше отворил на последната страница.

— Какво?

Маргарет се протегна тромаво от леглото към тефтера и го вдигна от пода. После седна отново, пусна краката си на пода и се вгледа внимателно, в страницата.

— Виж това — каза тя, като посочи някакви цифри, изписани напряко на последната страница. — Точно тук. Какъв е този номер?

— Не знам — Лус сви рамене. — Няма име.

— Но кодът е на Сан Антонио.

Това привлече вниманието на Лус и тя пристъпи напред, за да погледне отново. Усети, как искрата на надеждата пламва отново в гърдите й.

— Е, и? Абуела беше много подредена. Ако беше на леля ми, щеше да го напише до другите, на страницата с името й.

— Ей, аз също съм много подредена и организирана. Но когато бързам, записвам телефонните номера където ми падне. На гърба на пликове, на хвърчащи листчета… Трябва да видиш бюрото ми в края на деня. После, когато ми остане свободно време, преписвам номерата в тефтера си. Понякога са минали дни и дори не си спомням чии са.

— Мислиш ли, че…

— Какво можеш да загубиш?

Лус се загледа в номера, докато събираше кураж да опита отново. Надеждите й бяха разбити вече толкова пъти, а и хората можеха да бъдат много груби, когато решаха, че някой е навлязъл в личното им пространство.

— Лус? Какво чакаш?

Момичето се пресегна през ръба на леглото към телефона. Пое си дълбоко дъх и набра номера с бързи, резки движения. Телефонът звънна веднъж. Умът й заповяда да не се надява излишно. Сигналът се чу още веднъж. Лус погледна към Маргарет. Тя седеше на ръба на леглото си и щом очите им се срещнаха, вдигна окуражително палец нагоре. На третото позвъняване една жена се обади от отсрещната страна.

— Ало? — звучеше запъхтяно, сякаш досега беше тичала.

— Ъъъ, здравейте. Казвам се Лус Авила — започна с рецитацията си Лус, както беше правила петнайсет пъти преди това. Аз…

— Лус. Слава богу.

Докато караше към квартала, намиращ се, извън очертанията на града, Лус си повтаряше, че не бива да има прекалено големи очаквания. И без това беше ужасно нервна, че отиваше да се види с леля си, на която трябваше да съобщи, за смъртта на майка й. Нямаше представа, как щеше да реагира тия Мария и само се надяваше, че няма да изкара болката или гнева си на посланика на тъжната новина. Погледна към кутията с пепелта на Есперанса.

— Правя това, което искаше — каза на висок глас. — Помогни ми, да намеря подходящите думи.

Серена седеше примерно на мястото до нея. Беше изкъпана и с подстригани нокти. Очите й бяха широко отворени, напрегнати.