Тери Брукс - Хук

Не се обърна назад. Ако се беше обърнал, щеше да види как Менче, почти скрита в пълзящите сенки на нивга-дървото, отново се смалява.

Внушителен в капитанската си куртка от аленозлатист брокат, с блестяща на утринната светлина излъскана кука, Джеймс Хук стоеше на квартердека на „Веселият Роджър“ и си мислеше какъв голям късмет има.

Ъгловатото му лице бе сгърчено в усмивка, докато оглеждаше морето от пиратски лица, вдигнати към него от горната палуба. Предани, лоялни псета! Смий стоеше от едната му страна със сияещо очилато лице. От другата му страна беше Джек — миниатюрно копие на новия си ментор, облечен също като Хук от тривърхата шапка до ботушите. Това беше третият ден от срока, даден от капитана на Питър Пан — надяваше се, че ще се яви в нов, подобрен вид, но всякакъв вид щеше да свърши работа. Хук доволно засука мустаците си. Последният ден. Денят, в който тази прекрасна, чудесна война най-сетне щеше да започне, денят, в който Питър Пан щеше да си получи заслуженото.

Той се изправи на палци като балерина. Вече усещаше мириса на барута от оръдията и чуваше трясъка на гърмежите.

Но всичко по реда си.

— Смий, кутията, ако обичаш — нареди той.

Боцманът незабавно извади плоска дървена кутия, която отвори пред Джек. Върху кадифената възглавничка в редици бяха сложени златни обеци. Джек безмълвно ги разглеждаше.

Хук се наведе към него.

— Виждаш ли колко много възможности има, Джек? Коя си избираш? Коя, Джек?

Джек се поколеба за миг и се замисли. После рязко протегна ръка в ръкавица и извади една обеца във формата на кука, същата като на капитана.

— А, това е добър тон, Джек! — сияещ обяви Хук. — Отличен избор. Виж какво, това е специален случай — когато пиратът получава първата си обеца. — Той погледна надолу към екипажа. — Нали така, момчета?

— Тъй вярно, капитане — извикаха те в един глас и множеството груби лица се сгърчиха доволно. Какъв добитък!

Хук пак се обърна към Джек.

— А сега, Джек, ще те помоля да завъртиш главата си на една страна — съвсем малко…

Побутна с ръка главата на момчето.

— Готово — каза усмихнат. Допря върха на куката до долната част на ухото му. — Сега се стегни, Джек, защото наистина ще те заболи.

Той се засмя. Джек стисна очи.

Хук бе прекъснат от пронизително кукуригане. Всички очи се обърнаха към грота, където блестящата светлина на слънцето хвърляше някаква сянка.

Беше сянката на Питър Пан.

Остър меч сряза платното и сянката на Пан падна на палубата. Жестоките пирати се свиха страхливо.

Смий отвори широко очи и се скри зад Хук.

— Капитане! Това е призрак! — изохка той.

Но Хук се усмихна с желязна решителност.

— Не мисля така, Смий, Мисля, че мерзавецът се е завърнал.

— Кой е този, капитане? — попита Джек и се намръщи.

Иззад платното изскочи фигура и се плъзна по слънчевия лъч като на ледена пързалка. Приземи се точно върху сянката си.

Питър Пан, с меча си в ръка, с усмивка на устните, със светнало от младост и радост лице. Облечен в горскозелено от глава до пети, с гамаши и туника като листата на нивга-дървото, той беше въплъщение на някогашния Пан. Пиратите бързо заотстъпваха назад и се запрепъваха в дървените си крака и в кинжалите си. Доволната усмивка на Хук стана още по-широка. Смий се сви още по-назад в сянката на капитана. Джек гледаше изумен.

Питър се стегна, подскочи високо във въздуха и стъпи точно пред стълбите към квартердека и Хук.

Всички притаиха дъх за миг.

После капитанът пристъпи напред.

— Питър Пан — поздрави го той така, сякаш изсъска разгневена змия. Вярно е, времето лети. И ти летиш, както виждам. Добър тон. Кажи ми как успя да се напъхаш в тези очарователни чорапогащи?

Пиратите приветстваха остроумието на капитана със смях и насърчителен вик. Питър сложи крак върху стълбата, водеща към неговия противник. Хук тропна върху палубата и стълбата се преобърна. Червеният килим се скри. Капитанът се усмихна още по-широко.

Питър се изчерви, но продължи да се изкачва, докато стигна до квартердека и се изправи пред Хук.

— Предай ми децата, Джеймс Хук, и ти и твоите хора можете да си вървите.

Хук излая презрително.

— Така ли? Колко си любезен! — Той си придаде замислен вид. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Защо не попитаме малките те какво искат? Да започнем с детето, което е тук, а? Джек! Имаш гостенин, синко.

С мазно изражение на острото си лице — някаква смесица между уважение и загриженост — той изведе Джек пред себе си. Не пропусна факта, че дързостта в очите на Пан понамаля, като видя какво е станало със сина му. Забеляза и смайването му.