Тери Брукс - Хук

— О, разбира се, че помня — изпъчи се Питър. — „Ахой, дръвници! — каза той, като чудесно имитираше гласа на Хук. — Пуснете я! Да, развържете я и я пуснете! Веднага, чувате ли, иначе ще забия куката си във вас!“ — Той весело се засмя. — Страшни приключения имахме, нали, Менче?

Менче вдигна разрошената си коса. Без да се обръща, го попита колебливо:

— Питър, помниш ли последното си приключение? Онова… да спасиш децата си?

Питър объркано примигна, после каза:

— Нима Питър Пан има деца?

Менче притихна.

— Я ми отговори: защо си в Небивала земя?

Той пак се разсмя.

— Това е лесен въпрос. За да бъда изгубено момче и никога да не порасна. За да се бия с пирати и да гася звезди. Задай ми друг въпрос. Хайде, тази игра ми харесва.

— О, Питър — прошепна тя.

Стана и се изправи пред него.

Светлинката й запламтя толкова ярко, че Питър бе принуден да се отдръпне от вратата на будилника-къщичка и да заслони очи. Сянката му внезапно побягна, стресната от това, което бе видяла. Къщичката на Менче започна да се разпада. Питър ахна и широко отвори очи. Светлинката ставаше по-голяма, по-сияйна — сякаш, от небето бе паднало парченце от слънцето.

Изведнъж отново се превърна в Менче, но вече не мъничка, а голяма колкото него, останките от дома й едва се крепяха на главата и раменете й.

Усмивката й беше прекрасна.

— Това е единственото желание, което съм си пожелавала — каза тя.

Питър се взираше в нея. Беше толкова… голяма. Беше с дълга дантелена рокля, която се вееше на вятъра. Очите й блестяха, а в косите й сякаш грееха мънички звездички. Стоеше си там, без да помръдва, но му причиняваше нещо, което той не разбираше.

Опита се да заговори, но тя бързо сложи пръст на устните му, за да го спре.

После пристъпи още по-близо, прегърна го и долепи лице до неговото.

Питър, в този момент само едно момче, я гледаше озадачен.

— Какво правиш?

Менче долепи нос до неговия.

— Ще ти дам целувка.

Питър се ухили и подаде шепа, за да я вземе. Защото в неговото детство целувките бяха копчета и напръстници и той очакваше точно това.

Но Менче затвори шепата му с ръка, притисна се до него, сложи устни върху неговите и му даде истинска целувка.

После пак отстъпи назад.

— О, Питър. Не бих те чувствала по този начин, ако не ме обичаше и ти. Обичаш ме, нали? Разбираш ли, това е твърде голямо чувство, за да си го чувствам сама. То е най-голямото чувство, което някога съм изпитвала. А сега за пръв път съм достатъчно голяма, за да го изразя.

Тя пак се приближи и го целуна. Питър стоеше неподвижен. Целувката му харесваше, макар и да не знаеше защо. Искаше да сподели най-голямото й чувство, защото то беше и негово по някакъв начин. Но когато устните й го докоснаха, той видя цветето в косите й.

То му напомни за някой друг.

То му напомни за…

— Маги — прошепна той и се дръпна. — Джек. Мойра.

У него започнаха да се разместват време и пространство, спомени и мечти и момчето и мъжът съгласуваха позициите си — момчето върна нещо от това, което бе отнело, мъжът прие каквото му предложиха, без да чувства потребност да пита за повече.

— Моля те! — прошепна Менче и се опита отново да го привлече към себе си. — Моля те, Питър. Не разваляй всичко.

Но беше твърде късно. Магията бе изчезнала. Това се виждаше в очите на Питър, по лицето му, в бръчиците в ъгълчетата на устните му.

— Менче — заговори той, сложил ръце на раменете й, за да не загубят допир, — ти си и винаги си била част от моя живот. Това никога няма да се промени. Но децата ми, Джек и Маги, са част от мене. Семейството ми, Менче! Не мога да го забравя.

Той погледна през клоните към светлините на пиратското пристанище и „Веселият Роджър“.

— Децата ми са на онзи кораб. Трябва да ги спася.

Обърна се отново към нея. В очите й сега определено имаше сълзи и никакви оправдания с прашец от крилцата на феите не можеха да ги скрият. Тя бавно кимна. За миг погледът й се задържа върху него. И двамата не помръдваха, сякаш бяха замръзнали.

После Менче трепна.

— Какво чакаш? Тръгвай… спаси ги, Питър.

Питър се опита да каже нещо, но ръката й се стрелна и хвърли прашец от крилцата на феите в лицето му. Той кихна и отстъпи назад.

— Тръгвай! — извика тя. — Лети, Питър Пан! Лети!

И той полетя, бърз като светлината, издигна се срещу пукващата се зора като птица, споменът за целувката на Менче вече избледняваше. Сега Джек и Маги изпълваха мислите му. Трите дни изтичаха. Хук сигурно го чакаше.