Тери Брукс - Хук

Тогава тя заплака, спомни си какво би могло да бъде, но не беше. Питър седна до спящата Мойра. Пръстите му си играеха с един напръстник. Но в последната минута промени решението си — причините за това ще останат завинаги неясни. Запленен от момиченцето, той се наведе да го целуне по устните, както бе виждал други да се целуват, и когато устните им се докоснаха, той изпусна напръстника.

Не видя как прозорецът внезапно се затвори — сякаш бе повял ветрец. Не чу щракането на ключалките. Не забеляза ужаса по лицето на Менче, която надничаше през стъклото…

— Мислех, че ме разделят от теб завинаги — прошепна тя, спомняйки си заедно с него.

После Питър беше на училище, със сако, вратовръзка и лъснати обувки, с подстригана и сресана коса, чист и спретнат. Седеше на чин с други деца и през отворените прозорци гледаше навън в есенния следобед, в пожълтелите листа. Учителката се приближи до него, усмихна се и каза:

— Питър? Къде отлетя?

Тя затвори прозореца и това го стресна. Той отговори:

— Не си спомням…

Спомените избледняха. Той стоеше и се взираше в пространството. Менче сега кръжеше около носа му — мъничка светлинка в мрака.

— О, Питър — каза тя с разтревожено гласче. — Сега разбирам защо ти е толкова трудно да намериш щастлива мисъл. Имаш толкова много тъжни мисли.

Питър не й отговори, изумен от истините, които бе от крил в паметта си. Той действително беше този, за кого то го мислеха. Той действително беше това момче. Менче и изгубените момчета бяха прави.

Той беше Питър Пан.

Изстена и плъзна поглед по развалините от детството си, по опустошението на това, което толкова бе обича, някога. Но жестоката истина беше, че и двата му живота бяха погубени — и в този свят, и в другия. Вината беше негова — той се бе отказал от всички щастливи мисли много отдавна. Беше ги оставил да му убегнат.

Почти без да мисли, подхвърли Мечо във въздуха. Мечо се издигна, но падането му се забави и после спря. Питър гледаше как мечето му замръзва в мрака. Впери поглед в единственото му останало око. Бавно вдигна ръце.

— Само почакай — прошепна той. — Ще те хвана, Мечо. Ще те хвана.

Пухкавото старо мече падаше към него, но когато протегна ръце и го хвана, видя, че държи не Мечо, а Джек — със светнали очи и усмихнат, четиригодишен.

— Джек! Джек! — извика той на сина си.

— Подхвърли ме, татко! Искам да полетя! — извика друг познат глас.

— Маги! Миличка!

Взе и дъщеря си в ръцете си, притисна ги и двамата и бързо ги завъртя. Смееха се и викаха от радост. Появи се и Мойра. Тя ги прегърна, обви кръста му с ръка и той усети нежния мирис на кожата й. Той ги прегръщаше и ги целуваше. И те го прегръщаха и го целуваха.

— Да! — щастливо извика той. — Моето семейство — Джек, Маги, Мойра! Толкова много ви обичам! Обичам да съм с вас, да съм близо до вас. О, толкова съм щастлив! Да, Менче! Менче, това е моето семейство, моето чудесно, невероятно семейство. Те се върнаха! Те са…

Очите му се отвориха беше ги затворил, за да задържи прекрасното видение — и той се огледа объркан. Висеше във въздуха, на петнадесет стъпки от земята. Обзе го паника. Размаха ръце и започна да пада.

— Не, Питър! — изпищя Менче и мина под него, за да го задържи с ръце. — Това е твоята щастлива мисъл! Не я изгубвай!

Той продължаваше да пада, трескаво се опитваше да си възвърне самообладанието и викаше:

— Как? Какво?

— Тя е твоя завинаги! — изпищя Менче. — Задръж тази мисъл!

Питър стисна очи, напрегна тяло и върна представата за Джек, Маги, Мойра и самия себе си — отново се въртяха и се смееха весело, — за топлината и дълбочината на чувството, което му даваше семейството му, за обичта им…

Усети, че падането му се забавя, после спира. Отвори очи. Пак се издигаше.

— Да! — прошепна Менче, изведнъж изникнала пред очите му. — Да, Питър Пан!

— Направих го! — каза Питър и продължи да се издига, обзет от чувства, които не би могъл да опише. — Погледни ме! Погледни ме, Менче!

Рязко се извъртя и полетя встрани към стената. После се издигаше и спускаше, нагоре и надолу. Възрастният в него се изпари като призрак при идването на зората, а заспалото дете се събуди. Всички наслоявания от годините, в които се бе мъчил да разбере какво е изгубил, изчезнаха. Като се премяташе във въздуха, той отново прегърна мечтите, които бяха принадлежали на Питър Пан.

— Менче, аз мога да летя! — изкрещя Питър. — Наистина мога да летя!