Тери Брукс - Хук

— Да, обаче това така ме уплаши… — каза Питър. — Не исках да порасна… и някой ден да умра.

Бебето бясно се замята в количката и спирачките й се освободиха. Тя полетя по алеята, набра скорост и се понесе към езерцето. Майката на Питър хукна след нея, помъчи се да я настигне. На брега на езерцето количката внезапно спря невредима.

Но беше празна. Бебето го нямаше.

После настъпи нощта. От облачното небе се лееше дъжд. Трещяха гръмотевици и светкавици. На един остров в средата на езерцето лежеше бебето, мокро до кости и разплакано. Появи се мъничка светлинка и се превърна в Менче-Звънче. Тя го погледна, после взе едно листо, за да скрие лицето му от дъжда. Гукаше му и му шепнеше, докато го успокои. Бебето избъбри нещо и тя му отговори. После го посипа с прашец от крилцата на феите, хвана го за ръчичката и двамата полетяха в нощта.

— Доведох те тук, в Небивала земя — прошепна Менче.

После Питър беше на три години и летеше обратно към „Кенсингтън Гардънс“. Беше тъмна нощ, луната и звездите бяха бледи и далечни. Долетя до един прозорец на третия етаж и се опита да го отвори. Но прозорецът беше залостен. Момчето объркано го гледаше. Очите му се изпълниха с отчаяние, когато видя, че майка му спи, прегърнала нежно друго дете.

— Тя ме беше забравила — тихо каза Питър. — Беше си намерила… някой друг.

После беше дванадесетгодишен и смело влетя през прозореца на детската стая на номер 14 на „Кенсингтън Гардънс“ — десетина години след началото на века. Къщата на Дарлингови беше тъмна и тиха. В детската стая ги нямаше сегашните мебели, с изключение на няколко играчки, които изглеждаха по-нови и по-шарени. След като завари собствения си прозорец затворен, си беше намерил други прозорци, които да посещава. Беше гонил глупавата си, упорита сянка през този прозорец няколко пъти, докато накрая Нана я хвана, а мисис Дарлинг я заключи в едно чекмедже на писалището. Той дойде да я търси, намери я и не можа да си я закачи. Бореха се в тъмнината. Той се опита да я залепи със сапун и като не успя, избухна в сълзи и събуди спящото момиченце…

— Момче, защо плачеш? — попита го тя.

Поклониха се един на друг и той я попита:

— Как се казваш?

— Уенди Мойра Анджела Дарлинг. А ти?

— Питър Пан.

Очите на Питър бяха широко отворени. Дишаше учестено. Колко пъти се беше връщал при нея след това? Винаги през пролетта, за да пристигне тя в Небивала земя за пролетното чистене, за да я отведе още веднъж…

Видя я как расте и се превръща в жена, как напуска детството, докато той продължаваше да забравя лесно и да не се променя. Тринадесет, петнадесет, седемнадесет…

И после един ден забрави да отиде да я доведе и не се появи много години. Когато най-сетне отиде, когато най-сетне си спомни, намери я в детската стая до огъня — лицето й бе потънало в сенките, стаята пак беше преобразена…

— Здравей, Уенди — поздрави я той.

— Здравей, Питър — отвърна тя. Замълча. — Знаеш, че не мога да дойда с тебе. Забравила съм да летя. Отдавна пораснах.

— Не, не! Ти ми обеща, че няма да пораснеш!

Но тя беше пораснала, разбира се, въпреки обещанието си, защото в света извън Небивала земя човек винаги пораства. Така че Питър се сприятели с дъщеря й Джейн и много години ходеха заедно в Небивала земя.

Но Джейн също порасна и един ден Питър дойде в детската стая у Дарлингови и откри, че Уенди е баба, а в леглото й спеше дъщерята на Джейн. Питър, винаги готов за приключения, се втурна към леглото да види спящото дете и се озова лице в лице с Мойра. Нещо в начина, по който усмивката на устните й скриваше целувките им, очарова Питър и на него вече не му се искаше да си тръгва. Всеки път, когато се опитваше да си тръгне, нещо го връщаше. Десет пъти изтичваше до прозореца и понечваше да полети. Менче му махаше отвън — нямаше търпение да се запъти към други прозорци, да изгаси звездите в други небеса. Но всеки път той се колебаеше и се връщаше да погледне Мойра още веднъж.

После се появи Уенди, втурна се през вратата на детската стая, решила да го задържи за миг — толкова й се искаше да го види. Но тази нощ нямаше нужда да задържат Питър. Притегляше го това, което видя в лицето на Мойра. Беше хванат в мрежа, от която дори и той не можеше да избяга.

— Ще й дам една целувка — каза той накрая.

Но Уенди не му позволи.

— Не, Питър. Никакви копчета и никакви напръстници за нея. Мойра е моя внучка и няма да го понеса, ако видя и нейното сърце да се разбива, когато разбере, че не може да те задържи — както разбрах аз някога.