Тери Брукс - Хук

Мина по въжения мост от острова на атола, където нивга-дървото се издигаше право и високо на фона на синия океан, и продължи да беснее срещу съдбата и обстоятелствата, срещу пропуснатите шансове и погрешните решения, срещу земята, небето и Хук. Не съзнаваше къде се намира. Препъваше се и със закъсняла надежда си мислеше за обещанията на Менче, за пълните с копнеж погледи на изгубените момчета, за мечтите да спаси децата си, които толкова му бяха убягвали. Залиташе като в мъгла, мърмореше си думи, които звучаха кухо и плоско. Разперваше ръце, сякаш бяха криле, и подскачаше в напразно усилие да полети, после приклякаше, за да парира и да напада с въображаем меч. Препъваше се напред-назад, наляво и надясно, насам-натам, изпаднал в лудост, която го затваряше в себе си със същата сигурност, с която прозорците и вратите с резета затварят празна къща. Сълзи бликнаха от очите му и потекоха по бузите му, а горчивият вкус в устата му го задушаваше. Едва дишаше.

А после изведнъж…

ТУП!

Нещо твърдо го удари право по главата. Той се просна с разперени ръце и крака и с олекнало тяло. Полежа неподвижно, зашеметен и уплашен, в полусъзнание, свит в себе си, скрил се от болките на света.

Когато най-сетне отвори очи, видя, че лежи на брега на езерцето до нивга-дървото. Пое дълбоко дъх, за да си проясни ума, след това коленичи и се наведе да наплиска лицето си. Остана на колене, вперил поглед във водата пред себе си. Там се виждаше лицето на момче. Беше може би четиринадесетгодишно, имаше буйна руса коса и палавост в очите. Момчето му се стори познато.

Не беше Джек, но много приличаше на него.

„Джек! Джек! Джек!“

Някъде в далечината пиратите скандираха името на сина му, не спираха.

Той протегна ръка и докосна отражението в езерото, погали лицето на момчето. Водата се раздвижи и образът се разкриви.

Питър затаи дъх. Това беше неговото лице.

„Джек! Джек! Джек!“

Под лицето, на дъното на езерото, видя нещо кръгло и твърдо. Бръкна внимателно и го извади. Беше надписаната бейзболна топка на Джек — онази, която синът му хвърли от Пиратския площад.

Разбра. Именно бейзболната топка, паднала от небето, го беше ударила.

Бейзболната топка на Джек.

Някак си намерила пътя до него.

Беше дребно нещо наистина — обстоятелство без значение, биха казали някои. Но Питър Банинг държеше тази топка високо в ръката си, сякаш беше трофей, и в него оживя нещо първично, нещо толкова диво, че той нито го разбираше, нито можеше да го спре. Отметна глава и изкрещя. Само че не се чу крясък, а кукуригане — толкова силно и предизвикателно, колкото кукуригането на Руфио.

Питър скочи на крака, възбуден от звука, и заотстъпва от езерцето, докато опря гръб в нивга-дървото. Някакъв глас шепнеше: „Тук! Тук!“ Той се обърна и се помъчи да види кой говори. На клонестото старо дърво се беше опряла сянка, готова да побегне. Питър помръдна. И сянката помръдна.

Тогава разбра, че това е неговата сянка.

Погледна към топката на Джек и с ъгълчето на окото си видя сянката си да се движи, да му прави знаци, да го вика нетърпеливо. Гласът пак се обади: „Тук!“

Питър бързо вдигна глава и сянката замръзна. Питър я огледа и видя, че краката й са залепени за неговите.

Вдигна крак. И сянката му направи същото. Много хубаво!

Опипа главата си — там, където го беше ударила топката — и направи крачка напред. Този път сянката не го последва, а се втурна напред, замаха му нетърпеливо, извика му да побърза. „Хайде, Питър, хайде!“ Той се подчини, без да си прави труда да се чуди на каквото и да било, освен къде отиват. Сянката му посочи чвореста дупка. Питър отмести кичурите лиани и треви и видя върху дървото очертанията на лице, огряно от яркото слънце. Образът бе дълбоко издълбан в светлата кора — очи, нос и уста, отворена широко, сякаш момчето…

Кукуригаше.

Имаше и още. По равната повърхност на дънера бяха издълбани имена — имена извън времето и спомена, имена от миналото, което той смяташе, че е изгубил завинаги. СВИРЧО. КЪДРАВИЯ. ПЕРЦЕТО. НИБЗ. ДЖОН. МАЙКЪЛ.

Забравени толкова отдавна. Питър погали с пръст кората на дървото и почувства позната грапавина. Забравил бе, когато изгуби миналото си. Забравил бе, когато порасна.

— Свирчо — прошепна той. — Уенди…

Тогава чворестата дупка се разтвори пред него — беше врата и водеше нанякъде. Питър се поколеба само за миг, после пропълзя вътре. Зад вратата имаше кухина. Беше тъмно й входът бе тесен, но той продължаваше по-нататък, защото някак си знаеше, че останалата част от забравеното, останалата част от него го чака вътре.