Тери Брукс - Хук

— Ето така, приятел — каза той и се усмихна. — Уно, дос, трес…

И острието му се стрелна като змия с изваден език. Питър чу, че се цепи плат, и усети течение. Погледна надолу и видя панталоните си свлечени около глезените. Изгубените момчета нададоха викове на неодобрение.

— Ще се оплача от тебе! — викаха те в един глас.

Руфио не им обърна внимание. Вдигна меча на Пан, отметна глава назад и изкукурига.

— Не можеш да летиш, не можеш да се биеш, а и наистина не можеш да кукуригаш, човече!

Джобчо се изстъпи напред. Увисналата му шапчица подскачаше.

— Това не е честно! Той не е направил нищо, с което да се гордее. Как тогава да кукурига?

Изгубените момчета се притекоха на помощ на Питър, като се развикаха одобрително. Руфио им хвърли кисел поглед, после се усмихна злобно.

— Добре тогава, кажете ми! Какво може да прави този дебелак?

Личицето на Джобчо се сви.

— Много работи — настоя той ентусиазирано. — Може да гълта огън! — Питър ужасено скри гърлото си с ръка. — Може да напише писмо или да нарисува рисунка! Може да играе на изгубени момчета и индианци! — Тъмните му очи се разшириха. — Знам аз! Може да отиде в града и да открадне куката на Хук!

Питър беше потресен, но одобрителният вой на изгубените момчета заглуши пъшкането му. Те се раздвижиха развълнувано, скупчиха се около него, тупаха го по гърба, опитваха се да стиснат ръката му и през цялото време викаха:

— Открадни я! Куката на Хук! Открадни куката на Хук!

Застанал отделно от другите, сигурен, че най-голямото му желание скоро ще се сбъдне, Руфио се ухили като котката от поговорките.

„Още една глупава идея — мрачно си помисли Питър. — Най-глупавата до този момент.“

Но ето — въпреки всичко той я беше приел, все едно че нищо й нямаше. Като че ли бе загубил всякакво чувство за мярка в живота си, като че ли правеше всичко, което му предлагаха, просто защото сякаш нямаше свои идеи. Преместването от действителния свят в Небивала земя го бе лишило от способността да мисли и действа като разумен човек. Как иначе можеше да си обясни експедицията си до пиратския град, за да открадне куката на Хук, и то само за да направи впечатление на група размъкнати изгубени момчета с мръсни личица, та те да повярват, че той е някой, който не е, и да му помогнат да спаси децата си от един лунатик?

Разбира се, нещата не бяха толкова прости, но Питър Банинг не бе в състояние да се задълбочава. Той бе възрастен човек, върнат в света на децата, където сънищата бяха истина, а приключенията — закон. Питър бе прекарал твърде много време потънал в нормите на правото и юридическия жаргон, който не изглеждаше много смислен на средния човек и беше измислен главно от хора, които са изживели детството си по най-бързия начин, за да могат по-скоро да пораснат. Питър не бе от тях, но бе прекарал толкова време с такива хора, че беше започнал да мисли като тях и бе забравил всичко за времето, когато е бил малко момче. Печеленето на пари и сключването на сделки бяха заменили строенето на замъци от пясък и въртележките. Печеленето на съдебни процеси бе заместило гледката на фойерверките на Четвърти юли. Той беше започнал да разглежда играта в съвсем различен контекст. Питър много отдавна не разбираше за какво всъщност си струва да се живее, а сега водеше жестока борба, за да оцелее след уроците, които щяха да му дадат това разбиране.

Така че тази сутрин, която щеше да се окаже най-важната в живота му на възрастен, той си мислеше единствено, че е глупак да позволява на няколко хлапета да го командват.

Четиримата пирати залитаха по изгнилите дървени пътеки на града. Трима от тях бяха изумително високи, а четвъртият бе по-нисък, но изглеждаше по-злобен. Лицето на единия беше скрито зад превръзка за око и рошава брада, а на другия — зад белези и шарена кърпа на главата. Най-ниският имаше толкова сбръчкано и сгърчено лице, че срещаните пирати само го поглеждаха бегло и после продължаваха по пътя си. Четиримата влачеха цял арсенал — кинжали и кремъклийки, пъхнати в коланите, ками и ножове, стърчащи от къде ли не.

Когато минаваха покрай една сладкарница, тримата по-едри пирати рязко се обърнаха и изпод гънките на жакета над колана надзърна познато лице.

— Захаросани сливи! — въздъхна Бъчонко, преди някаква ръка да го напъха обратно.

Защото тези пирати не бяха никакви пирати, разбира се, а Питър и неговите поддръжници сред изгубените момчета. Бъчонко й Джобчо бяха единият пират, Асото и Сънливко вторият, Ключалко и Не Питай третият, и Питър четвъртият. Дребосъка, който наистина си беше дребосък, остана у дома. Менче пътуваше в шапката на Питър и даваше нареждания.