Тери Брукс - Хук

— Хайде, Джек! — насърчаваше го Хук. — Браво, моето момче! Я счупи сега някой прозорец! Хайде, прозорец!

Хук грабна един будилник, запрати го срещу най-близкия прозорец и пръсна стъклото. Без да се замисля, Джек го последва. Двамата мятаха часовници по прозорците, по другите часовници, по всичко наоколо. Изпитваха удоволствие да чупят и трошат. Смий подскачаше зад тях и весело ги окуражаваше да продължават.

— Ето още, защото ме карат да си мия зъбите! — беснееше Джек с разрешени коси и изпотено лице. — И защото ме карат да си реша косата! И да си мия ръцете! И да не вдигам шум! И да не говоря толкова много! И защото ми казват, че трябва да порасна!

— И защото имаш за баща един дебел стар Пан! — изкрещя Хук, смъкна цяла шепа часовници и ги пръсна на всички страни.

— Който няма да ни спаси! — извика Джек с внезапно отчаяние. — Който няма да ни спаси!

— Който няма и да се опита! — изсъска Хук почти в ухото му.

Джек разплакан се свлече на колене сред изпотрошените часовници и горчиво зарида.

— Няма да ни спаси. Няма и да се опита. Татко дори не се… опитваше.

Плачеше толкова силно, че не можеше да продума. Хук погледна Смий. Намигнаха си заговорнически и се ухилиха. После Хук коленичи до Джек и го прегърна през рамо, за да го утеши.

— Е, добре, Джек — каза с глас, сладък като сироп. — Може и да се опита. Всъщност мисля, че ще се опита. — Изчака обляното в сълзи лице да се повдигне към него. Беше нахлузил маска на тъжно съчувствие към момчето. — Въпросът, момко, е дали когато дойде времето, ти ще искаш да бъдеш спасен? Искаш ли да се върнеш към… още разочарования? Искаш ли да се върнеш с… него?

Хук бързо поклати глава.

— Не, не ми отговаряй сега. Не, не, не! Сега е време за други неща. Сега е време да бъдеш това, което искаш, да бъдеш пират или…

В тъмните му очи блесна пламъче. Джек се колебаеше.

— Или какво? — попита любопитно.

Хук се усмихна ослепително. Едната му ръка бе скрита зад гърба му. Вдигна я и показа куката на момчето. В извивката й бе вклинена бейзболната топка на Джек.

Той я протегна към него. Джек широко отвори очи и нетърпеливо посегна да я вземе.

— Кажи ми, Джек — тихо попита Хук, — някога давал ли съм ти обещание, което да не съм изпълнил?

Хук изтрака със зъби, сякаш хлопна капан.

Докато нечестивецът Хук се бореше, така да се каже, с призраците от миналото си, Питър Банинг беше изправен пред някои неприятни истини за настоящето. На първо място сред тях се нареждаше засилващата се увереност на изгубените момчета, че той е — е, нали знаете кой, — а той не беше.

— Пази се — изсъска Руфио.

Стоеше срещу Питър на една поляна в основата на нивга-дървото с бдителност в тъмните си очи. Двамата размахваха мечове с различна степен на сигурност. Руфио изглеждаше така, сякаш се е родил със своя в ръката. А Питър като че ли не беше наясно кой е острият край.

— Бъди търпелив с мен — помоли той. Вече дишаше тежко. — Не забравяй, че съм начинаещ.

— Да, разбира се — изръмжа Руфио; — Видях ги ония кокосови орехи. Държа те под око, грознико.

Той приклекна — мургавите му крайници се свиха без усилие. Черните му очи бяха напрегнати, червените му щръкнали кичури приличаха на огнени нишки в черната му коса. Питър безуспешно се опитваше да му подражава. Помисли си, че идеята не е много добра. По-скоро ужасна. Както винаги, беше хрумване на Менче. Не стига, че тичаше, скачаше и го мятаха с прашка — на всичкото отгоре трябваше да се учи и на бой с мечове. Бой с мечове, за Бога! Какво знаеше той за боя с мечове? Едва успяваше да нареже печеното за неделния обяд!

Руфио мина в кръг отляво и направи финт. И Питър мина в кръг, защото не знаеше какво друго може да стори. „Руфио ще те научи — бе настоявала Менче. — Той е най-добрият. Може да ти покаже всички трикове. Може да ти помогне да си спомниш.“

Чудесно, само че след всичко това той щеше ли да оживее, за да му благодари?

Скупчени наоколо, изгубените момчета аплодираха — някои Питър, повечето Руфио. Снощи си беше за снощи, а и се забравяше бързо. Руфио все още си беше шефът.

Менче излетя от хладната сянка и кацна на върха на меча му.

— Помни какво ти казах — посъветва го тя. — Гърбът изправен, раменете отпуснати. Тръгни срещу него, не се страхувай. Можеш да се справиш с него така, както се справи с онези кокосови орехи.

Питър я погледна ядосано.

— Казах ти, че не знам как го направих! Беше просто рефлекс!

Мечът на Руфио се удари в неговия.