Тери Брукс - Хук

Смий се изправи и сложи ръка на рамото на Джек.

— Хайде, моето момче! — изрева той, като че ли викаше на свинете. — Хайде пак да се покатерим на Дългия Том!

Забута Джек към оръдието, качи го отгоре, изтича до другия край, покатери се и той и започна да кряска и да подскача, сякаш никога в живота си не се бе забавлявал толкова.

Хук се премести на отсрещния парапет и се загледа надолу към пристана. На лунната светлина виждаше Маги Банинг, седнала на пода в неговия затвор.

Далече от него Питър Банинг се разхождаше по един клон на нивга-дървото и гледаше как последните лъчи на слънцето пробягват във водата и отстъпват мястото си на лунната светлина. Той колебливо спря. Долу, на тъмния фон на скалите, блещукаха светлинните на пиратския град и на „Веселият Роджър“. Въздухът бе толкова чист, че се виждаше как между разнебитените корпуси на корабите по улиците и на кея се движат фигурки. Беше толкова тихо, че чуваха стъпките им.

Но изведнъж долови нещо невероятно — някой пееше нежна, спокойна приспивна песен.

„Тази песен ми е позната“ — помисли си той изненадан.

Беше довършил вечерята си като в мъгла. Изгубените момчета се тълпяха около него, не млъкваха, питаха за това, за онова, искаха да бъдат близо до него. Той им се усмихваше, кимаше весело и даваше безсмислени отговори на въпросите им — през цялото време се мъчеше да разбере какво се бе случило с онзи меч и кокосовите орехи. Тогава за миг, само за миг, той се бе… преобразил. Звучеше нелепо, но това бе единственото точно описание. Не би трябвало да е в състояние да направи това — да разцепи орехите — дори ако лежаха на масата, да не говорим пък летящи във въздуха. Беше такъв невероятен късмет, такъв щастлив шанс.

И все пак — само за един миг…

Бе видял светлинката на Менче да се стрелка към мрачния Руфио.

— Видя ли? — чу я да го пита. — Той е там, вътре, Руфио. Помогни ми да го извадя. Научи го да се бие, за да се изправи срещу Хук. Погледни в очите му — той е там!

И бе дръпнала златната му обеца за по-убедително.

Но в отговор Руфио само замахна към нея и изръмжа:

— Менче, небивал бръмбар такъв! Остави ме на мира!

Тя бе отлетяла възмутена.

„Тази песен ми е позната.“

Напрегнато се взираше в светлините на пиратския град и се мъчеше да чуе думите. Точно тогава се появи Бъчонко. За момент и двамата мълчаха, заслушани в мелодията.

— Мислех си, Питър — каза след малко Бъчонко. Повдигна кръглото си лице и тъмните му очи светнаха. — Когато ти беше като нас, имаше едно изгубено момче, което се казваше Свирчо. Спомняш ли си Свирчо?

Питър кимна.

Бъчонко свали от врата си някаква торбичка.

— Дай си ръцете, Питър.

Питър протегна ръце и Бъчонко изсипа съдържанието на торбичката в шепите му. Питър погледна какво е това. Бяха топчета.

— Това са неговите щастливи мисли — тържествено каза Бъчонко. — Много отдавна ги загуби. Аз му ги пазех, но за мен не действат. — Той се усмихна. — Може пък за теб да подействат.

Усмивката му беше едновременно тъжна и пълна с надежда. Подаде торбичката на Питър. Питър прибра топчетата в нея, пъхна я под ризата си и прегърна Бъчонко.

Бъчонко отвърна на прегръдката му и каза:

— Моята щастлива мисъл е майка ми, Питър. Обаче не мога да си я спомня. Ти помниш ли майка си?

Питър се дръпна леко и отрицателно поклати глава.

Бъчонко заговори, но Питър сложи пръст на устните си.

— Чакай малко. Слушай!

Приспивната песен на Маги се носеше в нощния въздух, издигаше се като мирис на цветя, довян от вятъра.

Топчестото личице на Бъчонко засия под светлината на луната.

— Прилича на Уенди, Питър — тихо продума той. — Тя ни беше майка някога. — Спря и го погледна колебливо. — Мислиш ли, че ще се върне?

В пиратския затвор на изгубените момчета всички се унасяха в сън. Маги вече пееше по-тихичко, гледаше как очите се затварят, главите се отпускат, дишането става леко като шепот. Тя изпя песента, но продължи да тананика мелодията, загледана в тъмните ъгли, и си мислеше за дома.

Лек шум отвъд решетката на прозореца я накара да вдигне глава. Там седеше капитан Хук, кръстосал крака. Очите му блестяха на лунната светлина, костеливото му лице беше в сянка, очертанията на перуката и тривърхата му шапка се открояваха рязко на фона на чистото небе.

Маги спря да тананика, поколеба се за секунда, после леко отмести сгушените в скута й глави. Стана й се приближи към него. Очите му гледаха отнесено, замечтано, а ръцете му бяха стиснати по детски.