Тери Брукс - Хук

Джек мълчеше. Хук се свлече от Дългия Том и се приближи до него, усмивката му не беше усмивка, а просто потреперване на устните.

Той протегна ръка и прегърна момчето.

— Познаваш ли я, Джек? — попита го тихо.

Джек вдигна рамене.

— Разбира се.

— Това съм аз, Джек! — Настоятелно извика Маги.

— Толкова е шумна — тъжно въздъхна Хук и замълча. — Как й беше името?

Джек се намръщи.

— Ами…

Главата му сякаш изведнъж се изпразни.

Усмивката на Хук стана много по-широка. Нещата вървяха по-добре, отколкото бе очаквал.

— Аз съм Маги, сестра ти, идиот такъв! — изпищя тя. — Когато изляза оттук, ще ти изпотроша всичките играчки! Така ще ти разхвърля стаята, че няма да я познаеш! — Тя избухна в ридания. — Аз съм! Нищо ли не помниш? А мама и татко? И тях ли си забравил? Джек, това съм аз!

Маги отчаяно гледаше как Хук вдига Джек от Дългия Том и с ръка около раменете му го отвежда някъде. Джек изобщо не си я спомняше. Напълно беше забравил името й.

Тя се отпусна на решетките и долната й устна затрепери. Наистина, наистина, наистина имаше нужда от мама и татко!

— Мама! — тихичко каза тя.

Едно гласче зад гърба й прошепна:

— Какво значи мама?

Тя се обърна и видя едно от най-малките пленени изгубени момчета, което напрегнато се взираше в нея. Другите бяха сгушени в тъмното зад него, всичките мръсни, раздърпани и окъсани, с широко отворени очи и вдигнати нагоре лица. От зори до мрак пиратите ги караха да броят съкровищата на Хук, вързани с вериги за сандъците — да броят същите дрънкулки по сто пъти, да ги подреждат, да ги лъскат и после пак да ги прибират. Пиратите ги биеха с камшици, за да броят по-бързо. Носеха им ужасна храна и нечиста вода. През цялото време Маги бе страдала ужасно. Почти й се искаше да си беше стояла в училището на Хук.

Пленените деца я гледаха в очакване.

— Никой ли не си спомня майка си? — попита тя изумена.

Те се спогледаха и отрицателно поклатиха глави.

Маги слезе от сандъка, върху който се беше покатерила, и застана пред тях.

— Какво им става на всички тука? — поиска да знае тя.

— Какво е мама? — повтори с равен глас първото хлапе.

Маги се намръщи. Погледът й се плъзна по любимата й нощница с виолетови сърчица на кремав фон. Джек беше нахлупил пиратска шапка. Този глупак Джек!

— Майките… — каза тя.

Приближи се до друго момченце, което лежеше на пода и плачеше насън. Повдигна главата му, оправи възглавницата му и пак го сложи да си легне. Плачът спря.

— Майките проверяват дали спите на хладната страна на възглавницата си — започна тихо тя. Седна и се вгледа в нетърпеливите личица. Едно по едно децата се примъкваха по-близо до нея. Изведнъж се сети за баба Уенди и разказите й за Питър Пан. — Именно те — заговори тя сериозно и напевно — подреждат мислите ви, докато спите, така че като се събудите, добрите да са отгоре, за да ви е лесно да ги намерите.

Твърдението й бе посрещнато с празни погледи.

— Не знаете за какво говоря, нали?

Кимнаха с глави. Тя помисли още малко.

— Майките са страхотни — опита тя нов подход. — Те ви хранят, целуват ви, къпят ви и ви карат с колата на уроци по пиано. Играят си с вас, когато се чувствате самотни. Грижат се за вас, когато сте болни. Рисуват, оцветяват, прегръщат, целуват и оправят всичко, когато ви боли. И всяка вечер ви завиват.

Пак празни погледи. Не, ето там! Едно момченце сякаш започваше да си спомня. И там! Друго се почесваше по главата.

Маги се наведе напред.

— Правят ви превръзка, когато се порежете, в дъждовните следобеди ви пекат сладкиши и ви пеят песни, и…

— Чакай! — възкликна едно изгубено момче. — Спомням си! Това не са просто песни, това са… приспивни песни!

— Точна така! — потвърди Маги.

— Изпей ни една! — помолиха я другите. — Изпей ни една приспивна песен!

Маги се засмя.

— Добре.

Приглади смачканата си нощница, отметна назад ягодоворусата си коса и тихичко запя.

Облегнати на бордовия парапет на кърмата, загледани към излаза от пристанището, където шарените луни на Небивала земя чертаеха чудновати рисунки по повърхността на океана, Хук, Смий и Джек едновременно вдигнаха глави, когато песента долетя до тях. Дълго време никой не продума — бяха омаяни от мелодията, всеки потънал в собствените си мисли.

После Джек прошепна — толкова тихо, че едва се чуваше:

— Моята… моята майка пее тази песен.

Хук незабавно застана нащрек, намръщи се и появилият се за миг възторг изчезна от костеливото му лице. Вдигна куката и втренчи очи в Смий. Направи му беззвучен, но яростен знак: „Измисли нещо!“