Тери Брукс - Хук

Руфио се изкикоти.

— Той не може! Той не разбира! — После му се присмя. — Изяж си сърцето, смачкана, сбръчкана торба сланина такава!

Метна, празната си чиния през масата и удари Питър в гърдите. Питър отскочи, ударът бе силен и болезнен. Беше зашеметен.

— Господи, колко невъзпитано дете си — издума той.

От всички страни изгубените момчета заповтаряха думите му — „невъзпитано дете“, смееха се и се подиграваха на Питър.

Руфио се изпъчи.

— Червей, ядящ голи охлюви — предизвика го той.

Менче скочи с ръце на кръста, очите и светнаха като изгрев-слънце.

— Хайде, Питър! Можеш да се справиш много по-добре!

Руфио се изсмя.

— Да, хайде… Я да видим как ще хвърлиш топката. Хайде, празноглавецо! Спукан, увиснал, стар продънен балон!

— Бангеранг, Руфио! Бангеранг! — закрещяха изгубените момчета, дори и тези от групата на Питър.

На Питър му дойде до гуша. Той размаха пръст срещу Руфио.

— Ти си много жалък пример за тези деца.

Изгубените момчета подсвирнаха и започнаха да описват с ръце самолетна катастрофа.

— Добре! — отсече Питър, който не искаше да отстъпва. — Ти… ти си третокласна личност.

— Бозайник с хемороиди! — подигра му се Руфио. Изглеждаше наперен и самоуверен, както си седеше на мястото със смях в очите.

— Четвъртокласна личност! — нападна Питър.

Пак се чуха подсвирквания и самолетни катастрофи. Цялата маса започна да му се присмива.

Руфио се наведе напред.

— Пъпчив, пърдящ, подсмърчащ лигльо!

— Бангеранг, Руфио! — закрещяха изгубените момчета ликуващи.

— Ти си дете със скатологични фиксации, ненавлязло в пубертета и страдащо от психоза! — извика Питър.

Отвсякъде го освиркаха, а някои изразяваха презрението си съвсем неучтиво. Още подсвирквания. Още самолетни катастрофи. Питър усещаше, че губи и това състезание.

— Фабрика за мухъл! — предизвика го Руфио.

— Бангеранг, Руфио! Бангеранг!

— Лепкав чувал с черва от плъх и повръщано от котка!

Одобрителните възгласи бяха оглушителни. Изгубените момчета скачаха по столовете си и ръкопляскаха.

— Сиренява, люспеста, пъпчива марля!

От публиката престорено стенеха и даваха признаци на гадене. Изгубените момчета се превърнаха в ценители на отвратителното, радваха се на всеки противен образ, описван от Руфио. Той пък просто сияеше.

— Мухлясал сандвич, покрит с личинки и какво ли не, и с накацали мухи на всичкото отгоре!

Питър стана и се подпря с ръце на масата. Лицето му пламтеше, беше загубил всякакво самообладание. Всички се сепнаха и му направиха място. Даже Руфио колебливо се дръпна назад.

Питър стисна зъби.

— Арбитър! — изрева той.

Момчетата зяпнаха й бързо се спогледаха.

— Какво е това? — попита накрая Руфио.

Питър видя възможността и нямаше намерение да я подминава. Усмихна се и не благоволи да отговори.

— Зъболекар! — изсъска той.

Изгубените момчета знаеха какво е това и се свиха, сякаш ги бе ударил. Руфио трепна, после пак се изпъчи.

— Косми в носа, гъмжащи от въшки и кърлежи! — направи той още един опит.

— Заместник на учителя по химия! — върна си Питър.

— Червей, хранещ се с голи охлюви!

Дребосъка скочи.

— Повтори! Повтори! Руфио повтори. Губи точки!

Всички изгубени момчета закрещяха едновременно.

— Хайде, Руфио! — викаха привържениците му. — Нанеси удар! Не му се давай!

Руфио направи последен опит.

— Жабешка мутра! По лицето ти камилски лайна…

— Частен учител по френски! — сряза го Питър. — Заместник-директор на училище! Началник на затвор! Счетоводител! Цирков импресарио! Полицейски…

— Лъжливо, ревящо, шпиониращо, любопитно супер-прасе! — изпищя Руфио.

Питър се изсмя.

— Лесно ти е да го кажеш, тъпа, проста, дебелашка торба със сдъвкана храна!

Това вече изправи изгубените момчета на крака.

— Бангеранг, Питър! — викаха те. — Питър е Бангеранг!

Сега беше ред на Руфио да е зашеметен. Самодоволството се беше изтрило от лицето му, заместено от истинско смайване, а и от болка.

— Ти… мъж такъв! — заскимтя той. — Глупав, глупав мъж!

Питър знаеше, че го държи в ръцете си. Пое дълбоко дъх.

— Некадърен адвокат либерал без капка ум в главата си, със златна кредитна карта и колан от кожа на алигатор, който си яде ноктите… като еуглена, която умира от завист към Пан!

Настъпи пълна тишина. Питър не сваляше очи от Руфио.

— Какво е еу-гле-на? — тихо попита Дребосъка.

— Безмозъчен едноклетъчен организъм — тържествуващо отвърна Питър.