Тери Брукс - Хук

Останалите колебливо се обърнаха към Руфио.

Руфио вдигна меча си.

— Аз съм по̀ мъж от Пан — и два пъти по̀ момче! Да видим сега кой е с мен?

Те се спуснаха към него с викове:

— Руфио, Руфио, Руфио!

Той размаха високо меча в знак на победа и ги отведе от скалата. След няколко секунди вече ги нямаше — връщаха се при нивга-дървото.

Питър седеше зашеметен. Менче и седемте изгубени момчета го гледаха тъжно:

— Имаше една сделка с „Проктър енд Гембъл“ — несигурно каза той. — Тя ме направи щастлив.

Това като че ли не направи особено впечатление на никого.

Тази вечер Питър дойде последен на вечеря — изморен беше до смърт, едва си държеше главата изправена. Болеше го всичко — от главата до петите. Натъртен насинен, превързан, беше направо готов за медицинско освидетелстване. Менче и групичката негови поддръжници не го бяха оставили да почива през целия ден — упражнение след упражнение, по сто пъти.

С изключение на опита с прашката — не си направиха труда да го повторят.

Не че имаше някакво значение. Не че имаше значение какво изобщо правят. Защото нищо нямаше да подейства — Питър бе сигурен в това. Можеха да го карат да тича, да го бъхтят, да го мятат насам-натам до полуда — нищо нямаше да се промени. Той все още си беше дебелият стар Питър Банинг, а не — трудно му бе дори да произнася името му — този, в когото искаха да го превърнат. Още по-лошо, всичко това изобщо не го приближаваше към спасяването на Джек и Маги.

Така че, докато се мъкнеше от пистата за бягане и спортните уреди към дългата маса, сложена под клоните на нивга-дървото — в сенките на лятото и съвсем близо до пролетта, — той отново се оказа изправен пред факта, че пак ще разочарова децата си. Да не отидеш на бейзболен мач или на продукция по пиано е едно нещо. Да не успееш да спасиш Джек и Маги от Хук е съвсем друго нещо. Това щеше да бъде кулминацията на дългата поредица от разочарования — само че този път вероятно фатална.

Той изтри бликналите в очите му сълзи, защото не искаше никой да ги види, после се приближи и седна. Въпреки отчаянието си бе гладен. Не, по-скоро умираше от глад. Не бе хапнал нищо цял ден, гонен от Менче и изгубените момчета, които се опитваха да намерят момчето в него. А него отдавна го нямаше, разбира се. Беше мъртво и погребано. Той отблъсна тази мисъл. Във всеки случай трябваше да се храни. Колкото и малки да бяха шансовете му да помогне на децата си, дори и те щяха да се изпарят, ако не ядеше.

Масата беше заета от край до край. Руфио и неговата глутница се бяха настанили на по-голямата част от нея. Групичката на Питър бе събрана в една къса редичка от другата страна. Пазеха му място и той признателно го зае. Джобчо и Асото го притиснаха като в сандвич. За Менче имаше специално столче в центъра на масата.

Руфио седеше точно срещу него. Когато Питър се появи, той се усмихна презрително и в очите му пламна пакостливо огънче. Питър не му обърна внимание.

„Трябва да ям. Трябва да събирам сили.“

Той дълбоко пое дъх.

„Не мога да спра да се опитвам.“

Няколко изгубени момчета донесоха от фурните нажежени глинени съдове. Питър вдиша миризмите и въздъхна. Каквото и да беше, ухаеше чудесно!

Асото му подаде една чиния. Той я сложи пред себе си и се опита да види през вдигащата се пара какво има в нея.

Чинията беше празна.

Питър се сепна, после вдигна глава и огледа масата. Всички ядяха лакомо — слагаха храна в устата си и доволно дъвчеха. Само дето нямаше нищо за дъвчене. Всички чинии бяха празни.

— Ммм! Любимата ми небивала храна — заяви Джобчо до него с пълна с нищо уста. — Сладки картофи, ябълки, бананова каша, а за пиене сироп. След това небивало пиле и… Хей, Менче! Пусни!

Менче дърпаше единия край на нищо, а Джобчо теглеше другия. Питър примигна. Отсреща Руфио ги наблюдаваше напрегнато.

— Изпий си сиропа, Питър — покани го Асото и от една кана не наля нищо в празната маша на Питър. Не Питай и Бъчонко се чукнаха и пиха въздух.

Питър седя неподвижно още миг, после вдигна ръце.

— Не разбирам! — възкликна той. — Къде е храната?

Менче вдигна очи.

— Ако не можеш да си представиш, че си Питър Пан, никога няма да бъдеш Питър Пан.

— Какво общо има това с… яденето?

Тя го изгледа строго.

— Ако не ядеш, няма да пораснеш.

Питър започваше да вдига пара като чиниите.

— Какво да ям? Няма нищо за ядене!

— Именно това е въпросът — обясни Менче. — Питър, ти и да се преструваш ли си забравил? Ние така ядем.