Тери Брукс - Хук

Всичко беше работа на Менче.

— Ако искаш да спасиш децата си — бе заявила тя, когато при изгрев-слънце го издърпа от клона пред очите на Джобчо, Ключалко, Дребосъка, Сънливко, Асото, Не Питай и Бъчонко, — трябва да си готов за Хук. Не можеш да се изправиш срещу него в този вид. Трябва да върнем стария Пан.

Старият Пан. Като че ли изобщо имаше такова нещо. Като че ли той беше това нещо. Но тя продължаваше да настоява и групичката изгубени момчета, на които им се искаше да вярват, че е възможно, й пригласяха — всички те го гледаха така, както биха разглеждали някое странно животно в зоологическата градина.

Така че той започна тренировките — дебелият стар Питър Банинг, адвокат и някогашен делови човек, отклонил се от действителния свят и попаднал в това царство на въображението, поел на експедиция от вида „ах, как ми се иска“, в която щеше да открие извора на собствената си младост — според твърдото убеждение на една фея и на банда момченца.

Вече беше към обяд и той тренираше от три часа. „Господ да има милост над мене!“

Още веднъж затича по пътеката към пролетта, доволен, че зимата е минала, с нетърпение очакващ лятото. Дишаше на пресекулки, краката му пареха, мускулите го боляха, цялото му тяло пуфтеше и се тресеше и изобщо отказваше да реагира по положителен начин на мъчението, на което го подлагаше. Свитата му от изгубени момчета кръжеше около него. Те скачаха насам-натам, насърчаваха го, пееха, танцуваха и възторжено викаха, като изминаваха тройно по-голямо разстояние и притежаваха поне два пъти повече енергия от него.

„О, да можех да съм пак на дванадесет години — само за тази сутрин!“

Той се носеше като слон сред дивите цветя. Мирисът им бе остър и сладък в утринния въздух. Надолу по склона, под клоните на нивга-дървото, към лагуната, пролетта царуваше с цялото си великолепие. Беше обиколил сто пъти нивга-дървото — от всяка страна по един сезон. Истински сезони, не измислени. Лято, есен, зима, пролет. Първо не можеше да повярва — годишните времена на цялата година, струпани около едно-единствено дърво, независимо колко голямо е то. Беше невъзможно от екологическа гледна точка и немислимо от гледна точка на разума. И въпреки всичко те бяха налице. След като десетина пъти обиколи дървото и премина през всеки сезон, нямаше как да не повярва — десет пъти потъна в зимните снегове, препъна се в пролетните цветя, скача по летните треви и спринтира (е, почти) сред есенните цветове. Но накрая повярва, че това наистина се случва — в края на краищата не беше по-откачено от другите неща, с които се бе сблъскал, и сега едва ли беше моментът да бъде придирчив.

От челото му капеше пот и се стичаше по лицето му. Той облиза устни. Температурата се покачваше, докато излизаше от пролетта, минаваше край лагуната и навлизаше в лятото.

Би дал всичко за една студена бира!

— Трябва да тренираш! В дъжда! Трябва да тичаш! На слънцето! В снега! При десет градуса под нулата!

— Влез във форма! Отслабни! Трябва да спечелиш!

— Нагоре! Надолу! По-бързо!

Групичката негови поддръжници крещяха лозунги от всички страни, бутаха го отзад, дърпаха го отпред, водеха го от сезон в сезон, от болка към болка. Останалите изгубени момчета начело с Руфио стояха по няколко около нивга-дървото и го наблюдаваха. Най-вече се смееха — истерично се търкаляха по земята и подхвърляха много нелюбезни (верни обаче) забележки по адрес на тялото му всеки път, когато минеше покрай тях.

— Хей, хитрецо, да не гониш автобуса? — викаше Руфио и отвсякъде избухваше кикот.

— В тази торба трябва да сте поне двама! — изреваваше друг.

Питър продължаваше и се опитваше да не им обръща внимание, доколкото е възможно. Знаеше, че е смешен, и продължаваше само защото не знаеше какво друго да направи. Ако съществуваше и най-малък шанс Менче да е права, че това е начинът да освободи Джек и Маги от капитан Хук…

Той за миг затвори очи, за да прогони чувството, после се запрепъва към есента и хлъзгавия килим от листа, където винаги падаше поне веднъж, после към зимата с нейните любопитни пингвини и после пак пролетта, пак и пак, и пак.

Когато най-сетне му позволиха да спре да тича, беше някъде по средата между пролетта, лятото и пълното изтощение. Менче не разрешаваше почивка и бодро го поведе към самоделните спортни съоръжения, които изгубените момчета бяха построили. Старите дрехи на Питър бяха вече дрипи — и официалната му риза, и останките от смокинга. Жилетката съвсем я нямаше. Обувките му бяха ожулени и прашни.