Тери Брукс - Хук

— Чакайте, не, няма да стане! — запротестира Питър, ококорен от страх.

Джобчо и Асото отидоха до ръба на скалата и надникнаха надолу. Там, край гигантска кална локва, стоеше едно изгубено момче и държеше изрязан силует на Питър. Асото внимателно напъха русата си коса под цилиндъра, вдигна далекогледа си и изкрещя някакво число на Джобчо, който го отбеляза на малка черна дъска. Последва припряно обсъждане и се стигна до някакво споразумение. Асото вдигна ръка и даде сигнал.

Питър чу, че се завърта ръчка, и усети торбата да се изтегля назад в тежкия чатал на прашката. Ремъкът на катапулта бавно се опъваше. Ръчката продължаваше да се върти. „Скръц, скръц, скръц.“

Питър бе онемял. Едва дишаше. Бе парализиран от страх. Наистина ли щяха да направят това? Не можеше да повярва! Та това бе нелепо! Бе невероятно опасно!

До него се появи Менче, разхождаше се в ритъма на скърцането на ръчката и го оглеждаше критично.

— Имаш нужда само от една щастлива мисъл, Питър.

Само една, и тя ще те научи да летиш.

Питър преглътна.

— Извади ме оттук, Менче.

— Една щастлива мисъл — настояваше тя!

— Ако се измъкна от тази прашка, ще бъда много щастлив! Ще бъда направо блажен!

Долу, където бяха измерили изрязания силует, група изгубени момчета слагаха огромна мрежа. „Представят си, че са в цирка“ помисли си Питър ужасен.

— Мисли, Питър — подканяше го Менче и все още го следваше назад в торбата. — Опитай се.

Питър се замисли, вече отчаян.

— Чакай! Сетих се за една!

Менче подскочи развълнувано.

— Знаех си, че можеш да го направиш! Каква е?

— Миналия февруари акциите скочиха с двеста пункта.

Менче го зяпна.

— Какви акции? За какво говориш?

Главата на Питър трескаво подскачаше.

— Не, ти си права — не ми достигаха инвестиции. Чакай да помисля. Сетих се! Тази ще полети! — Сам се стресна от думите си. — Специалните придобивки!

Менче отметна глава назад.

— Може би това са прекрасни, сладки кръгли пасти с шоколадова глазура?

Питър беззвучно се засмя.

— Говоря за телефона с пет линии в суперлимузината, за запазените билети за всеки мач, за всяка театрална постановка, за реактивните самолети на корпорацията с автоматично получавано разрешение за излитане и за кацане…

Менче вдигна ръце, за да го накара да млъкне.

— Това не е правилната посока, Питър. Слушай, това може да помогне. Аз ще изброявам разни неща, може да ти хрумне нещо. Затваряй си очите и си ги представяй.

Питър с радост затвори очи.

— Добре, готов съм. Побързай!

Менче прелетя по-наблизо.

— Кученца.

Питър се намръщи.

— Опитват се да се самоубиват под краката ти.

— Захарен памук.

— Отвратителна розова лепкавост, която ти омазва целите ръце и причинява кариес.

— Сняг.

— Ужасно — става на киша и разваля гланца на колата ти. — Гласът на Питър премина в хленч. — Не съм щастлив!

Менче започна да се ядосва.

— Щастлив ли си през пролетта?

Питър сви устни.

— Данъци.

— Лятото?

— Комари.

— Какво ще кажеш за плуването?

— Хлор.

— Криеницата?

Питър се поколеба.

— Какво е това?

— Коледа?

— Подаръци, сметки, кредитни карти. Не съм щастлив!

— Препускане нагоре-надолу?

— Житейски факт. Случва се през цялото време, ако играеш на борсата. Просто трябва да свикнеш.

— Сладолед? — Менче вече се отчайваше.

— Топи се на дивана вместо в ръцете ти.

Менче избухна.

Питър, нищо не те прави щастлив!

Лицето на Питър бе съсредоточено.

— Не, това просто не е вярно. Чакай да си помисля, сега ще се сетя. Една минутка. Колко време ми остава?

— Времето ти свърши — пошепна Руфио в ухото му.

Питър отвори очи. Руфио се извисяваше над него — разкрачен, скръстил ръце, покатерил се върху чатала на прашката. Почти като чрез вълшебство се появи мечът на Пан и сряза опънатото въже. Прашката катапултира Питър към небето. Той отчаяно се опитваше да полети, диво размахваше ръце и крака, виеше в отчаяние и ужас. Долу изгубените момчета викаха и скачаха, някои държаха плакати с написани думи като КОНЧЕТА, БОНБОНИ, БРЪМБАРИ и МОНЕТИ. Но те не значеха нищо за Питър. Той като че ли се задържа дълго в небето. Очите на момчетата с надежда следяха напредването му. И Менче гледаше заедно с тях, надничаше между пръстите, с които бе закрила лицето си. Сърцето и лудо биеше, а крилцата й потрепваха.

„Само една щастлива мисъл!“

Но нямаше да стане този ден. Питър полетя надолу, уплашен рухна върху предпазната мрежа. Дробовете му изпуснаха въздуха със свистене, тялото му подскачаше като носен от вятъра балон. Менче долетя до него, следвана от малобройната групичка изгубени момчета, които все още бяха в неговия лагер.