Тери Брукс - Хук

Менче посочи първия уред — дъска, завързана с въже, на която в една кошница седяха изгубени момчета. Отначало започна с Дребосъка и Ключалко като най-леки, после ги заместиха по-тежки. Когато килограмите не стигаха, добавяха камъни. Питър успяваше да дръпне дъската надолу просто поради наднорменото си тегло, а не поради силата на мускулите си. След десетина опита го освободиха.

Преместиха го на упражнение за краката — въже, завързано за една дъска и за глезените му, бе опънато над лицето му до кичур отровен бръшлян, по думите на изгубените момчета. Ако свалеше краката си, щеше да се случи очевидното. Питър ръмжеше и се напрягаше, мускулите на стомаха му се превърнаха във вода, а лицето му потъна в пот. Накрая отровният бръшлян щеше да падне на лицето му, ако Бъчонко не бе хванал въжето миг преди той да рухне.

Питър се претърколи задъхан. Унило погледна нагоре към свитата си.

— Знам, че съвсем не съм във форма. Знам, че съм стар и дебел. Знам, че наближавам четиридесетте. Приемам всичко това. Приемам, че съм смъртен. Но как цялата тази работа ще ми помогне да си върна децата?

Джобчо се наведе, сякаш изследваше някакъв екземпляр под микроскоп, широката му шапка бе килната над едното око.

— Единственият начин да си дете е да изглеждаш като дете — отговори той тържествено.

После пак изправиха Питър на крака, заведоха го при един огромен дънер и го проснаха върху него, без да се церемонят. Свалиха по-голямата част от малкото му останали дрехи. Заобиколен от изгубени момчета, той отново си спомни „Повелителят на мухите“, но се оказа, че те са намислили нещо много по-лошо. Скупчиха се около него и го заудряха с юмруци и длани в някакъв хаотичен масаж, натискаха и мачкаха отпуснатата му плът и омекналите му мускули, съживявайки цялата болка, която бе трупал й се бе мъчил да забрави през всичките тези часове. Свършиха с едната страна, обърнаха го на другата и продължиха, като пееха и си подвикваха. Питър беше сигурен, че ще умре. Дори тайничко му се прииска.

„Изобщо няма да подейства — помисли си мрачно. — Невъзможно е!“

Руфио се приближи и злобно ощипа корема му.

— Фалшивият Пан май не се е лишавал от храна напоследък, а? — подигра се той.

Масажът свърши, изгубените момчета го вдигнаха така, както някой би вдигнал юфка, и огледаха произведението си.

— Има напредък — рече Бъчонко, сложил ръце на кръста си. Широка усмивка изгря на грубичкото му топчесто лице.

— Все още не изглежда както трябва — намръщи се Не Питай.

Джобчо, Ключалко, Асото и Сънливко дойдоха по-близо. После Дребосъка се промъкна, протегна ръка и оскуба кичур косми от гърдите на Питър. Изгубените момчета се спогледаха. В очите им блесна веселие. Сънливко се зачеса като горила и всички се разсмяха.

След миг Не Питай донесе купа със сапунена пяна. След него вървеше Асото с килнат цилиндър и с много голям, много остър нож в ръка. Питър се ококори. Той заотстъпва от дънера и се опита да побегне, но момчетата го хванаха и го притиснаха към земята. След като ръцете и краката му бяха здраво завързани, Питър реши, че всяко по-нататъшно въртене ще има обратен ефект, и затова лежеше съвсем кротко, докато Асото внимателно обръсна всички косми по тялото му — на гърдите и на гърба, по двата крака и двете ръце. Косъмче не остана.

Само по гащета, Питър стоеше и се взираше изумен в розовото си гладко тяло. Реши, че космите са скривали доста плът. Сега изглеждаше още по-дебел.

Изгубените момчета го оглеждаха критично, някои одобрително кимаха. Руфио пак се появи. Наблюдаваше, без да коментира. Менче прелиташе насам-натам, за да го оцени от различни ъгли.

Изведнъж Джобчо зашепна нещо на другите изгубени момчета. Питър знаеше от опит какво означава това и потърси пролука в редиците им. Но те пак се нахвърлиха върху него и го надвиха. Боядисаха, го като за боен поход — на ивици, завъртулки и странни знаци в най-крещящите цветове, за да заприлича на тях колкото е възможно повече, да прикрият последните следи от това кой и какъв е бил, преди да дойде при тях, и за да се опитат да намерят Пан, скрит някъде в него.

Когато свършиха, пак отстъпиха назад. За миг всички мълчаха. После Джобчо каза тихо:

— Трябва да видим дали още можеш да летиш, Питър.

Отново запяха и затанцуваха. Тържествено го преведоха през поляната и после по-нататък, през пролетта и зимата, до една скала. Почти на ръба и имаше огромна прашка, направена от дърво и въжета, с кожена торба, в която незабавно го сложиха.