Тери Брукс - Хук

На половината път заседна като тапа в бутилка. Хвана се с ръце за страничните стени на дупката и се напрегна. Изведнъж изскочи навътре, претърколи се презглава в мрака и се приземи на четири крака.

Зад него чворестата дупка се затвори. Питър протегна ръце. Опита се да намери нещо устойчиво, за което да се хване.

После блесна светлинка — приближаваше се в тъмнината и ставаше все по-ярка. Внезапно се появи Менче-Звънче, мъничка и сияйна. Увисна във въздуха пред него. Вече не беше облечена с дрехите си на фея, а с дълга рокля от дантела и сатен, от панделки и коприна, в цветове, които блещукаха като изгреви, залези и дъждовни дъги след гръмотевични бури.

— Чаках те, Питър — проговори тя.

Питър се взираше в нея.

— Е, няма ли да кажеш нещо?

Той преглътна.

— Много си… хубава, Менче.

— Хубава?

— Красива.

Тя се изчерви, поклони се по нейния си начин, като фея, после се изправи и приглади воланите на роклята си.

— Харесва ли ти? — попита и направи бавен пирует.

Той се ухили като тромаво момче и кимна.

— Много. — Пристъпи напред и се наведе към нея. — Какъв е поводът, Менче?

Тя отвърна на усмивката му.

— Ти си поводът. Ти си дойде вкъщи, глупаво магаре такова.

Объркан, Питър колебливо опипа цицината на главата си.

— Вкъщи ли? — повтори той несигурно.

Тя започна да става по-ярка, светлинката и се засилваше на вълни, осветяваше мрака около тях, прогонваше сенките в най-далечните ъгли, докато накрая се виждаше всичко.

Питър се огледа учудено. Стоеше в подземната стая, издълбана под дънера и корените на нивга-дървото. В единия край имаше огромна камина, почерняла и студена, а в другия останки от люлеещ се стол и голямо легло-люлка. В средата на стаята стърчеше нещо като издутина на дървото — сигурно някога е служела за маса. Всичко бе обгорено от опустошителен огън и на пода, вероятно някога пометен и чист, сега растяха най-различни гъби.

„Аз познавам това място!“ — развълнувано си помисли Питър.

— Какво се е случило тук? — попита той Менче, докато се навеждаше и опипваше разрушенията.

— Хук се е случил — отвърна тя.

— Хук?

— Да, Питър. Хук го изгори, когато ти не се върна.

В очите на Питър блесна пламъче, както се ровеше в куп боклуци, захвърлени в един далечен ъгъл. Нежно, почти благоговейно заизважда отломките от това, което някога сигурно е било детска къщичка за игра — дървени стени, покрив от трева.

Ръцете му трепереха.

— Уенди — прошепна той. — Това е… Това е къщичката на Уенди. Свирчо и Нибз й я построиха. Имаше въображаеми рози за украса и й сложихме шапката на Джон за комин.

Той смаяно ахна.

— Менче, аз си спомням! — Завъртя се наоколо. — Това е домът ни под земята. — Изтича до останките от люлеещия се стол. — Уенди седеше на този стол и ни разказваше приказки — само че той не беше тук, а ей там! Ние се връщахме от приключения, а тя седеше и ни кърпеше чорапите. Спеше ето тук. Менче, Менче, твоето жилище също беше тук — точно тук! А кошчето на малкия Майкъл беше там! А пък Джон спеше тук!

Той вече тичаше наоколо, сочеше едно място, после друго, думите му се лееха като поток. Менче-Звънче го гледаше задъхана. На лицето й бе изписан възторг, в очите й се четеше обожание.

Питър спря и зърна още нещо сред развалините. Коленичи, изтръска пепелта и пръстта и извади старо, полуизгоряло мече с едно око.

— Мечо, моят Мечо — прошепна той. Вдигна очи и като че ли се загледа някъде много далече. — Мечо ми правеше компания в количката. Майка ми… — Преглътна. — Спомням си майка ми…

Менче се стрелна напред, светлинната й припламна. Закръжи край ухото му.

— Какво за майка ти, Питър? Какво си спомняш? Кажи ми!

Питър притискаше Мечо към гърдите си и бавно клатеше глава.

— Спомням си… майка ми… и баща ми… как ме гледат и си говорят как ще порасна и ще уча в най-добрите училища…

Думите събудиха стари, забравени спомени и те оживяха, ярки и ясни.

Той лежеше в количката си — просто едно бебе, сгушено под сините си одеялца — и гледаше нагоре към небето, към облаците, към летящите птици.

„… можеш да бъдеш сигурен, наистина най-добрите училища — чуваше майка си да говори с упоритост в гласа си. — Първо Уайтхол, после Оксфорд. Разбира се, след дипломирането ще се подготви за съдия, после може би един мандат в парламента…“

— Нищо повече от това, което всички възрастни искат за децата си — тържествено го осведоми Менче. Нежното й гласче звънтеше като камбанка в ухото му.