Тери Брукс - Хук

— Тогава последвай ме и всичко ще бъде наред! — възторжено извика Менче-Звънче. — Обичам те!

И те излетяха от кухината в дънера на нивга-дървото.

О, прекрасен бе мигът, в който Питър излетя от нивга-дървото. Вече не страдаше от земните ограничения, възвърнал бе самоличността си, отново бе намерил детството си.

Менче-Звънче го водеше и той се издигаше в мрака, набираше скорост и увереност, възторгът му бе толкова огромен, че имаше чувството, че ще се пръсне. Изскочиха през една цепнатина в гигантския дънер — момче и фея — и се завъртаха насам-натам, стрелкаха се между старите клони като светулки в нощта. Кръжаха между листата, завихряха се като пумпали и шумоляха като книжни въртележки. Мяркаха се дървени къщички. Птици политаха с див крясък.

„О, погледнете! Питър Пан се е върнал!“

Той се издигна над върха на нивга-дървото, нагоре към облаците. Заливаше се в радостен смях. Беше преобразен, превърнал се бе в същността на духа, който живее във всички нас, в тази искра на детството, която толкова често изгубваме, когато пораснем. Тя запламтя в него като буен огън и той вече не можеше да се сдържа. Отметна глава назад, протегна шия и изкукурига.

— Да, Питър, да! — чу да крещи Менче. — О, добре дошъл у дома, Питър Пан!

Полетяха заедно към облаците, подражаваха си във всяко безразсъдство, носеха се като лебеди и се гмуркаха с главата надолу, издигаха се, спускаха се, надбягваха се със сенките и слънчевите лъчи, играеха на гоненица и криеница. Когато се измориха, когато попремина първоначалният възторг, че отново летят заедно, те се излегнаха върху един облак, носен от вятъра.

Чак тогава Питър се погледна и се изуми. Вече не беше дебелият стар Питър Банинг. Беше по-младо и по-леко негово подобие. По някакъв начин бяха изчезнали килограми, бяха се появили мускули. Изглеждаше с години по-млад, по-строен и по-здрав. Отметна глава назад и се разсмя на това невероятно чудо.

— О, колко съм хитър! — възкликна той, дързостта на момченцето бе победила задръжките на възрастния.

После пак скочи на крака и се гмурна през облаците към зеленината на нивга-дървото. Спускаше се все по-бързо надолу, а в очите му светеше палаво пламъче. Менче го настигна дръзка и нетърпелива като него. Тя видя пламъчето и инстинктивно почувства какво ще последва.

„Къде са? — питаше се той, докато оглеждаше скалния стълб и нивга-дървото на върха му. — Къде са изгубените момчета?“

Намери ги събрани в лятото, скупчени около Руфио. Руфио чертаеше по земята с пръчка — обясняваше плана за нападението срещу Хук и пиратите.

Питър връхлетя като ураган, завъртя се над главите им, след него се посипа вихрушка от есенни листа. Джобчо, най-отзад в тълпата, пръв погледна нагоре и широката му шапка се килна. Очите му се отвориха широко, като видя Питър, след това се просна по гръб.

— Той е! — ахна момчето и задърпа дрехите на стоящите най-близо до него. — Наистина е той!

Питър се засмя и пак се завъртя наоколо. Менче летеше след него. После отново прехвърча над тях и изкряска тържествуващо. Сега нагоре погледнаха и други изгубени момчета, после зяпнаха и скочиха на крака. Ключалко и Дребосъка радостно пищяха и махаха с ръце. Руфио, забелязал проявяваното невнимание към бойния му план, стана, за да разбере каква е причината.

Питър се спусна над морето от глави, извади камата на едно изгубено момче от ножницата й и с един удар сряза колана на Руфио. Панталоните се свлякоха около глезените му. Изгубените момчета нададоха приветствени викове и закрещяха след Питър. Накрая Питър се върна още един път, загреба в шепи вода от езерцето и я изсипа право върху учуденото лице на Руфио.

Приземи се сред тях и доволно прие поздравленията им под формата на вдигнати юмруци, потупвания по гърба и всякакви крясъци. Пан бе отново тук! Питър Пан се беше върнал! Сега всички бяха на негова страна и в този момент биха го последвали навсякъде.

Руфио осъзна истинността на нещата и лицето му помръкна. Почти забравен от другите, той вдигна панталоните си и се заизкачва по въжената стълба на нивга-дървото. Хлътна в къщата си, после се появи отново, размахал меча на Пан. Върна се по възлесто въже. Очите му блестяха силно, а от острието на меча отскачаха отблясъци от светлината на слънцето.

Питър, качил Дребосъка на раменете си, взел Джобчо в ръце и заобиколен от възторжени изгубени момчета, не го забелязваше. Чак когато Руфио слезе на земята и изкукурига пронизително, всички се обърнаха и го видяха да се нахвърля върху Питър с високо вдигнат меч.