Тери Брукс - Хук

Смий вдигна рамене, наведе се и започна да дърпа рунтавите вежди на капитана.

— Леко, леко — напомняше му Хук.

— Бързо — отвърна Смий и ги отлепи. — Нали винаги казвате, че един удар с ножа е за предпочитане пред бавната агония!

Хук се намръщи.

— Не ме цитирай, Смий. — Той потърка почти голата кожа, където бяха веждите. — О, бих искал да изнамеря най-бавната агония за Питър Пан!

Смий обмисляше възможностите, докато вдигаше перуката на Хук от главата му. Оголи се плешивото му теме. Както седеше без шапка, коса, вежди, куртка с подплънки и ботуши, той приличаше на крехко, сбръчкано изгубено момче. Смий събра разхвърляните дрехи на капитана и ги отнесе зад паравана в другия край на стаята.

Изведнъж се спря и сянката му зад паравана се изправи.

— Сър! В главата ми току-що светна мълния! Вие можете да накарате тези зверчета да ви харесват — не, не, нещо повече — можете да ги накарате да ви обичат… — По-нататък не му достигаха думите.

Хук зарови глава в ръцете си и пак се умърлуши.

— Не, не, Смий. Никое дете не ме обича.

Той надзърна между пръстите си към паравана пред Смий, тайно мушна ръка под възглавницата си и извади малко ключе. Пъхна го в ключалката на писалището, завъртя го, отвори чекмеджето и извади пищова. Пак спусна ударника и опря цевта в сърцето си.

Зад паравана Смий разглеждаше ботушите на капитана. Хвърли предпазлив поглед през рамо и ги нахлузи.

— Капитане, там е цялата работа! Върховното отмъщение, не виждате ли? Хлапетата на Пан — влюбени в капитан Хук! Чудесна отплата!

Хук бавно вдигна очи и се замисли. Челото му се набръчка и той като че ли остаря с десет години. Отпусна пищова. Може пък…

Зад паравана Смий пробваше капитанската куртка и се любуваше на образа си в огледалото.

— Представяте ли си лицето на Пан, когато се върне и намери децата си на ваша страна! — Смий суетно се завъртя, куртката на капитана се разтвори. — И двете готови да се бият за най-коварното страшилище на седемте морета! За капитан Хук! О, казвам ви, капитане, ще бъде страхотно, наистина!

В уморените очи на Хук блесна светлина.

— Харесва ми — прошепна той. — В това има някаква симетрия.

— А и от вас ще стане чудесен баща, бих казал — насърчаваше го Смий, докато пробваше перуката му на главата си.

— От мене?

— Ами да, капитане, нали това ви казвам.

— Така ли? — Хук се замисли над идеята. — Аз знам това-онова за липсата на внимание.

— Чудесен баща — рече Смий и си сложи тривърхата шапка на Хук.

Капитанът скочи на крака внезапно оживен и доволно запляска с ръце.

— О, Смий, каква прекрасна идея ми хрумна! Няма да унищожавам Пан, но собствените му деца — освен че ще станат мои деца, кълна се в костите на Барбекю — ще предвождат и битката срещу него! И толкова ще ме обичат, Смий! Джеймс Хук семеен човек! — Той дълбоко пое дъх. — Джеймс Хук баща!

Смий се гледаше в огледалото, после взе цигарето с двойния мундщук, сложи го в устата си и доволно запафка.

— Това е най-коварният, най-хубавият план, за който съм чувал — заяви той усмихнат.

Обектът на тези пъклени планове беше на много мили оттам, сгушен в извивката на един клон не много нависоко на нивга-дървото. Беше премръзнал, гладен и обезсърчен. Около него спяха изгубените момчета, всяко от тях в къщичка от дърво, построена при пристигането му в Небивала земя. За Питър нямаше къщичка, разбира се — бе пристигнал твърде късно, а освен това не беше изгубено момче. И изобщо не беше кой знае какво, мислеше си мрачно той. За него нямаше място в този нелеп свят.

Над главата му луните на Небивала земя приличаха на гигантски японски фенери в нощното небе, надвиснали толкова ниско, че сякаш имаше опасност да паднат в океана. Блестящата им светлина скриваше звездите. Питър се взираше в луните и се чудеше какво ли бе станало с Мойра и с дома им. Чудеше се дали някога ще се върне там, при нея.

В тъмнината припламна светлинка и Менче-Звънче се настани до него. Той я погледна — изгубен, самотен и уплашен. В този странен и тревожен свят тя беше единственото познато нещо. Менче видя какво има в очите му и му се усмихна окуражително.

— Повярвай на очите си, Питър — прошепна тя. — Повярвай във феи, изгубени момчета, три слънца и шест луни. Всичко ще бъде наред, ако повярваш. — Наведе се към него! — Потърси в себе си една-единствена чиста, невинна мисъл и се дръж за нея. Защото това, което те е правило щастлив, ще те научи да летиш. Ще се опиташ ли, Питър?

Питър я гледаше и се мъчеше да разбере. Накрая каза: