Тери Брукс - Хук

— Той не може да лети, да се бие и да кукурига — така че който мисли, че това не е Пан, да дойде при мене!

Питър незабавно тръгна да пресича чертата, но Менче го хвана за тирантите и го дръпна обратно.

— Излагаш ме! — скара му се тя.

Момчетата поглеждаха от Руфио към Питър и обратно, после прекрачиха чертата едно по едно, докато остана само Джобчо, който надничаше към Питър изпод увисналата си шапка. Приближи колебливо, протегна ръка, дръпна ризата на Питър и продължи да я дърпа, докато той се наведе към него. Джобчо тържествено се вгледа в измъченото му, сбръчкано лице, после започна методично да изглажда бръчките и браздите, да опъва назад увисналите бузи и брадичка, да мачка и мушка плътта. После изведнъж спря, но не свали ръцете си и се усмихна широко.

— О, ето те, Питър — обяви той.

Няколко изгубени момчета излязоха напред и напрегнато се завзираха в пооправените черти на лицето му.

— Той ли е? — зашепнаха си. — Пан ли е? Питър, ти ли си?

— Ъмм, ъммм — измуча Питър с изкривената си уста.

— Но, Питър, ти си пораснал — оплака се Ключалко. — Обеща никога да не порастваш!

— Носът му е станал наистина голям, нали? — отбеляза Не Питай.

— Добре дошъл обратно в Небивала земя, Пан Мъжа — каза Дребосъка.

По всяко лице се четеше надежда и тя бързо се пренесе и на лицата на тези, които още стояха с Руфио от другата страна на чертата. Те започнаха да се примъкват напред.

Само Руфио остана непоколебим, в тъмните му очи се надигна гняв.

— Не слушайте тази фея с мозък на мушичка и този възрастен с увиснал корем. Мечът на Пан е у мен. Сега аз съм Пан. Да не мислите, че този тип ще ми го отнеме?

Асото, Сънливко, Бъчонко и Ключалко се върнаха при Руфио.

— Чакайте — каза Джобчо. — Ако Менче вярва, може пък и да е той.

Четирите изгубени момчета отново прекосиха чертата и застанаха до Питър.

— И ще тръгнете след този лигльо срещу капитан Хук?

Този път всички се върнаха при Руфио, с изключение на Джобчо, Бъчонко и Дребосъка.

— А к’во прави тука, ако не е Питър Пан, а? — тържествено попита Джобчо. — Не изглежда щастлив тук. Кои са тези деца, дето ги е хванал Хук? Дайте му шанс.

Питър се стегна, сам с тримата си поддръжници.

— Те са моите деца и Хук ще ги убие, ако не направя нещо да го спра. Помогнете ми, моля ви!

Джобчо вдигна очи към него.

— Ти каза мъ-думата — прошепна той намръщено.

Сенките вече бързо се спускаха над двора и изписваха нощните си рисунки сред листата на нивга-дървото. Слънцето беше почти изчезнало, потънало толкова дълбоко във водите на океана, че приличаше на бързо топяща се оранжева глазура. Менче прелиташе над главите им в тишината и палеше фенери, за да прогони мрака. Изгубените Момчета и Питър я гледаха безмълвно.

Щом свърши, тя се настани удобно на рамото на Питър.

— Когато Питър Пан го няма — тържествено каза Менче, — не задавате ли винаги един и същи въпрос: какво би направил Питър?

Очите на изгубените момчета се отвориха широко.

— Да, какво би направил Питър? — повториха те думите й. — Хайде да направим това, което би направил Питър. — Намръщиха се и потриха брадички. — А какво наистина би направил Питър?

— Аз знам, аз знам! — развълнувано възкликна Асото. — Той би си върнал изгубените момчета!

— А не сте ли вие изгубените момчета? — попита Питър.

— О, да — съгласи се Не Питай и се намуси. После се оживи. — Но не сме всичките, Хук плени много от нас. Той ни хваща, когато не внимаваме. А после ни изстрелва с оръдията.

— И ни връзва за скалите с вериги, а после приливът ни залива главите — добави Ключалко.

— Или ни кара да вървим по дъската! — заяви Асото.

— А най-малките кара да пълзят! — прошепна Дребосъка. Той хвърли предпазлив поглед към Руфио. — Страх ни е да им се притечем на помощ без Пан. — Гласът му стана съвсем тих. — Даже и Руфио го е страх.

Руфио се изплю.

— Естествен подбор. Хук хваща бавните. Бавен в краката, бавен в главата. По-добре сме си без тях.

Питър се огледа. Чак сега за пръв път, откакто го бяха подгонили, видя децата, скрити под крещящите дрехи и мръсотията, видя несигурността в очите им, съмненията кои са и как да останат такива. В мрака се чу продължителен шепот.

„Те са всичко, което имам — осъзна той безпомощно. — Деца. Но все едно дали ми харесва или не, имам нужда от тях, ако искам да спася Джек и Маги.“

Той внимателно се отдалечи от бамбуковата ограда.

— Вижте, аз започнах не както трябва с вас, признавам. — Пое дълбоко дъх. — Тук нещата са обърнати малко наопаки, но вече свиквам. И мога да ви кажа едно нещо: ще направя всичко, което е необходимо, за да спася децата си. Ако трябва да се унижавам, ще се унижавам.