Тери Брукс - Хук

Бъчонко го дръпна за ръкава.

— Не е нужно да се унижаваш, Питър — каза той. — Трябва просто да кукуригаш.

— Дадено, добре. Ще кукуригам. Ще правя всичко, което трябва да правя. Ако трябва да се бия, ще се бия. Ако трябва да летя, ще летя… — Той млъкна и се замисли.

— Или пък бих могъл да тичам много бързо — промърмори. — Бих могъл поне това да правя.

Джобчо му се ухили.

— Аха! Питър би говорил така! Да, би говорил! Да, би говорил!

Питър също му се ухили.

Руфио подигравателно се изсмя, вдигна ръце и се отдалечи. Останалите изгубени момчета се помъкнаха след него, като колебливо си шепнеха нещо. Накрая остана само Джобчо.

— Хайде, Питър — тихо каза той и му направи знак.

Унил и изморен до смърт, Питър го последва. Беше ясно, че не е убедил никого.

Слънцето най-сетне залезе и се скри зад хоризонта, потъна в безбрежните води на океана и здрачът се превърна в мрака на лятната нощ — топъл, мек, пълен със силни миризми и вълнуващи звуци. Тъмнината беше пласт от скрит живот, който шепнеше, прелиташе и пълзеше наоколо — свят на тайнственост и приключения, нетърпеливо търсен от малките момчета в сънищата.

На борда на „Веселият Роджър“ капитан Хук мислеше за едно определено малко момче или по-скоро за едно малко момче, което беше пораснало.

— Как можа да постъпи така с мен? — мърмореше си той неутешим.

Седеше на масата за вечеря в каютата си. Около него беше натрупана нечестно спечелената в много битки плячка — злато, сребро, безброй скъпоценности; мебели, откраднати от крале и кралици на първокласни нации; гоблени и картини от частните колекции на алчни мъже от шест (или бяха седем?) континента; ръчно изработени оръжия, използвани от джентълмените, за да се убиват взаимно; топове коприна и английска вълна от текстилни райони и бутици; месингови навигационни уреди — за някои от тях се мълвеше, че принадлежали на Колумб; и подвързани в кожа книги на най-великите писатели в света — сър Джеймс Бари бе един от любимите му автори.

В дъното на каютата имаше триизмерна карта на Небивала земя — с всички подробности, включително копия на кораба му и на пиратския град, индианското село, лагуната на русалките и дори на нивга-дървото, като всичко това плаваше върху истинска вода.

Но тази вечер Хук не виждаше нищо. Седеше, вперил празен поглед в разкошната, вдигаща пара вечеря, която Смий току-що му бе поднесъл. Печен африкански глиган, царевица, сочни пресни картофи, пиратско желе от хайвер и сладкиш в добър тон — любимите му яденета. Смий стоеше наблизо и чакаше одобрение, кръглото му лице бе разтегнато в пълна с надежда усмивка, която ставаше все по-несигурна с всяка изминала секунда.

Накрая Хук се наведе да помирише храната, взе вилицата, приготви се да отвори уста, после спря. Върна вилицата в чинията.

— Как мога да ям! — оплака се той. — Смий, знаеш ли какво означава да чакаш нещо с такова нетърпение, че да усещаш вкуса му? Имаш ли представа какво е да очакваш едно събитие с цялата си душа и сърце?

Смий като че ли знаеше, но не беше сигурен какъв отговор иска да получи капитанът. Опитът при Хук го беше научил, че ако не знаеш верния отговор, е по-добре да не говориш.

Хук продължаваше да се взира в масата.

— Онази нощ не можах да спя, толкова силно бе очакването ми. Исках да спя, разбира се — така следващият ден щеше да дойде по-бързо. Вчера можех да мисля само колко време остава до днес. А днес? Днес бях вързан на възел, всички струни опънати. Нетърпеливото, непоносимото очакване, Смий! Пристигането на Пан и началото на славната ми война!

По лицето му пробягна усмивка и кафявите му очи доволно светнаха. За миг бръчките на отчаянието се изгладиха и той пак си беше старият Хук, коварен и безмилостен.

После пламъкът угасна и разочарованието пак го завладял. Челото му се свъси и предвещаваше буря. Той скочи с рев и куката му яростно задраска дървената маса.

— Толкова съм разочарован! Мразя да се разочаровам! Мразя Небивала земя! Мразя всичко! — Гласът му се превърна в писък. — Но най-много мразя Питър Пан!

Дръпна се от масата и измъкна от шарфа си инкрустиран със злато и диаманти пищов.

— Пак ли? — изпъшка Смий.

— Животът ми свърши! — драматично декламираше Хук. — Няма да получа войната си! Пан ми я открадна! Моята прекрасна, славна война! Можех да помириша оръдията и да усетя вкуса на стоманата! А сега край! Край на войната ми!

Той допря цевта на пищова до сърцето си и спусна ударника.