Тери Брукс - Хук

— Изгубените момчета! — възкликна тя, сякаш това отговаряше на всички въпроси. — Това е нивга-дървото, Питър! Това е техният дом! А ти имаш нужда от тях, ако ще правиш каквото и да било спрямо Хук! Просто трябва да ги накараме да повярват, че си Пан!

Питър изпъшка.

— Но аз не съм! Аз съм Питър Банинг!

— Ха! Това е днес! Още може и да не изглеждаш така, но си повече Пан, отколкото си мислиш! Ще се справиш с Хук и ще освободиш децата си. Обещавам ти! Само почакай и ще видиш!

Тя литна нагоре, където въженият капан бе вързал краката му, извади мънички ножички и започна да реже.

Питър бързо погледна надолу — беше много високо.

— Чакай, не мисля… — понечи да каже, но въжето бе срязано, той полетя с проточен изплашен вик и падна по гръб върху легло от мъх, загубил ума и дума.

— Той се върна, той се върна! — чу Менче да вика пронизително и зашеметен я видя да се стрелка нагоре из клоните на голямото старо дърво. — Изгубели момчета, излизайте! Това е Пан! Той се върна!

Питър примигна, за да проясни погледа си. От мястото си под нивга-дървото се загледа нагоре в паяжината от клони, които сякаш нямаха крайни изненадан зачака да види какво ще стане по-нататък.

Докато Менче подскачаше от клон на клон — ярка светлинка на фона на кората и листата в сенките на превалящия следобед, — нивга-дървото оживя. Клоните се разклатиха, зазвъняха звънци, засвириха свирки, закънтяха камбани, затръшкаха се врати. Отвсякъде заизлизаха момчета, бързи и пъргави като котки. Първото имаше дълга руса коса, жилетка и цилиндър и носеше еленов рог. Веднага го наду — дълбок, нисък призив, който сякаш даде началото на всичко останало. В какофонията започнаха да се появяват момчетата — опърпана дружина, облечена в какви ли не дрехи. Бяха като петна движение и цвят по нивга-дървото. Заслизаха с викове „Пан! Пан!“ — по лиани и въжета, с шейни, направени от кухи дънери и кора, с мрежи, спускани с лебедки, с ведра, по наклонени дъски.

Питър се изправи на лакти, учуден от енергията им. После се отвори и земята, и изгубени момчета заизлизаха от подземни тунели и пещери, от големи туфи бодливи треви, от пънове и корени на дървета, изникваха като бурени в лятна жега. Появиха се десет, петнадесет, най-малко двадесет. Различни по ръст и цвят, със светнали очи и развълнувани лица до един, размахвала ръце и викаха Пан.

След миг се скупчиха около него. Питър несигурно се изправи на колене и се обърна към тях. Те отстъпиха крачка назад, загледаха го, после всички заговориха едновременно.

— Той ли е? Я да видя. Това наистина ли е Пан? — казваха някои.

— Твърде стар и дебел. Той е пораснал! Това не е Пан! — заявяваха други.

— Аз съм Питър Банинг — продума той.

Те веднага почнаха да му извикват имената си почти като предизвикателство. Асото, русото момче с еленовия рог. Не Питай, с връзка, риза с кръгла якичка и сако на сини и бели карета по модата от петдесетте години. Ключалко, кръглобузо хлапе с къдрава рижа коса и пленителна усмивка. Сънливко, с кожа като абанос, с гащеризон на райета и шапка от вестник. Джобчо — смугъл мил момък с огромни кафяви очи и безформена карирана шапка — имаше джобове къде ли не по червения си гащеризон. Дребосъка, който наистина си бе дребосък, се усмихваше колебливо, а кестенявата му коса беше същата като на Джек.

„Като на Джек“ — отчаяно си помисли Питър.

И накрая Бъчонко, пристигнал с една бъчвичка, изскочи от нея с шум, от който на всички им секна дъхът — закръглено весело дете с издути бузи, стиснало нещо, което на пръв поглед приличаше на медицинско табло със скица на човешкото тяло и стрелки, сочещи различните му части.

Имаше и други, Питър не можеше да запомни, та дори и да чуе всичките имена в тази врява. Вглеждаше се в лице след лице, в костюм след костюм. Деца! Всичките момчета — изгубените момчета.

Изведнъж забеляза, че носеха оръжия. Ножове, томахавки, прашки и стрели с всякаква форма и големина. И дрънкалки! Бебешки дрънкалки! Всяко изгубено момче си имаше по една, гордо закачена на врата, на колана или някъде другаде. Питър не можеше да повярва на очите си.

— Разкажи ни приказка, разкажи ни приказка! — вече викаха някои, очевидно по-малките.

Но други започваха да се питат:

— Какво ще каже Руфио? А Руфио?

Менче припламна и се появи, захвърча сред тях и заговори:

— Слушайте! Това е той! Това наистина е Пан!

После се чу пронизителен вик, като кукуригането на петел при изгрев-слънце, буен и горд. Всички изгубени момчета се обърнаха и закрещяха: „Руфио!“