Мишел Уелбек - Елементарните частици

Тази вечер Брюно се измъкна още веднъж от досадния дългуч, като го остави да се впусне заедно с останалите в импровизации на африкански танци и се отправи нагоре към общата столова. Имаше едно свободно място до бившата феминистка, седнала срещу своя посестрима символистка. Тъкмо бе започнал рагуто с тофу, когато от другия край на редицата маси се зададе Пиер-Луи; лицето му грейна от радост, когато забеляза, че до Брюно има свободно място. Започна да говори, преди още Брюно да си е дал сметка за неговото присъствие; заекваше доста силно, а през това време двете съседки по маса периодично надаваха възторжени писъци. То не бяха превъплъщения на Озирис, то не бяха египетски марионетки… Така че на мъжете те не обръщаха никакво внимание. По едно време Брюно си даде сметка, че другият смешник му задава въпрос за неговата професия. „Нищо особено…“, отвърна уклончиво той, тъй като бе готов да говори за всичко друго освен за проблемите на образованието. Тази вечеря започваше да му действа на нервите, той стана да запали цигара. За нещастие тъкмо в този момент двете символистки също станаха от масата и си тръгнаха, въртейки задници, без дори да ги погледнат; вероятно именно това стана причина за последвалия инцидент.

Брюно се намираше на десетина метра от масата, когато се раздаде силен писък или по-скоро хриптене, в което нямаше нищо човешко. Той се обърна: Пиер-Луи бе станал морав и стискаше с все сила юмруци. С един скок, без да се засили, той скочи с два крака върху масата. Успя да си поеме дъх и хриптенето, което излизаше от гърдите му, престана. После започна да се разхожда по масата, удряйки с все сила главата си с юмруци; чиниите и чашите се разлетяха наоколо; той раздаваше ритници на всички страни, крещейки непрестанно: „Нямате право! Нямате право да се отнасяте така с мен!…“ Като никога не заекваше. Трябваше да се намесят петима души, за да могат да го укротят. Същата вечер бе приет в ангулемската психиатрична клиника.

Към три през нощта Брюно се стресна, събуди се и излезе от палатката; целият бе плувнал в пот. В къмпинга беше тихо, имаше пълнолуние, дочуваше се монотонното крякане на жабите. Седна на брега на езерото и зачака часа за закуска. На разсъмване му стана студено. Сутрешните занятия започваха в десет часа. Към десет без петнайсет се отправи към пирамидата. За момент се поколеба пред вратата, където имаше занимания по писане, после слезе на долния етаж. В продължение на двайсет секунди разчита програмата на групата по акварел, сетне изкачи няколко стъпала. Стълбището беше съставено от прави стъпала, по средата на които имаше къси извити сегменти. Във вътрешността на всеки от тях стъпалото се разширяваше, а след това отново се стесняваше. На върха на кривата имаше стъпало, по-широко от всички останали. Седна точно на това стъпало. Облегна се на стената. Чувстваше се по-добре.

Редките моменти на щастие през ученическите години Брюно бе изживял именно така, седнал на стъпалата между два етажа след започването на часовете. Опрял гръб в стената на равно разстояние между двете площадки, той чакаше, като ту притваряше очи, ту отново ги отваряше широко. Разбира се, от време на време минаваше някой и тогава се налагаше да стане, да вземе чантата си и да тръгне забързано към класната стая, където вече течеше урокът. Но по-често не идваше никой, всичко наоколо бе така спокойно; тогава, полека и сякаш незабележимо, с кратки прелитания нагоре по покритите с плочки сиви стъпала (вече не беше в час по история, още не беше в час по физика) духът му се извисяваше към радостта.

Сега естествено обстоятелствата бяха различни: сам бе решил да дойде тук, да вземе участие в живота на това ваканционно селище. На горния етаж имаше занятие по писане; точно под него рисуваха акварел; по-надолу сигурно правеха масажи или провеждаха курс по холотропно дишане; още по-надолу, изглежда, отново се бе събрала групата по африкански танци. Навсякъде наоколо човешки същества живееха, дишаха, стремяха се да изпитат удоволствие или да подобрят собствените си възможности. По всички етажи човешки същества се стараеха да напреднат в социален, сексуален, професионален или космически план. Както е прието да се казва, „работеха върху себе си“. Самият той усещаше, че му се доспива; не желаеше повече нищо, вече не се стремеше към нищо, не вземаше участие в нищо; бавно и постепенно духът му се извисяваше към царството на небитието, към чистия екстаз на неприсъствието в света. За пръв път от тринайсетгодишна възраст Брюно се почувства почти щастлив.